Tim Hecker в Букурещ

Пътуването с кола от Белград до Букурещ в Google maps изглежда като песен. Когато обаче се окаже, че фериботът във Видин никак не е по джоба ти, а за този в Свищов си закъснял, заради интересните решения на GPS-a, взимаш панорамния път по Дунав до Русе. Да, за 300 метров мост трябва да оцелееш в Северна България, която по тъмно изглежда като пейзаж от The Day of The Dead. Седмица след Amenra (репортаж), отново съм се запътил към Букурещ, защото на 13 октомври Tim Hecker е в местния клуб Control.

Концертът е от 22ч. Пътуваме и гледам часовника си постоянно. Тайно се надявам на леко забавяне, в моя полза. В крайна сметка пристигаме пред клуба в 23:20. Изстрелвам се от колата и се оказва, че сме пропуснали сета на приятелите ми от Environments (ревю), но Tim Hecker е започнал едва преди миг. Връчвам евро на охраната, който се натъжава, че не може да ми върне ресто и влизаме в залата.

Tim Hecker винаги свири в пълен мрак и тази вечер не е изключение. Няколко светлинки обаче са оцелели. Те са достатъчни колкото да усетиш, че пред теб има човек и именно той е виновен за мощната звукова среда, в която си попаднал. Когато слушаш ембиънт, вариантите са два - тихо или толкова силно, че да заглуши всичките ти сетива. Тази вечер звукът е мощен и поглъщащ. Ниските честоти са масивни и монолитни, понякога хаотични. Във всичките си метаморфози създават перфектна основа за безкрайните пластове, които канадецът реди върху тях. Ребрата ни вибрират след всяка малка промяна в звука. Музиката е прекалено богата и мозъкът ти губи идея дали възприятията ти са реални, асоциативни или физически. Във вълните, които те заливат, намираш стотици нишки, които може да проследиш и преди да е свършил концертът ти се иска да го чуеш пак. Затваряш очи и забравяш да ги отвориш пак, защото не са ти необходими. Всичко, което ти е необходимо достига до теб през ушите ти или през ръцете ти. Телата ни са като усилвател и допирът ни дава двойна доза вибрации.

На 13 октомври в Control Tim Hecker създаде за нас нов, по-малък, но по-многопластов свят. Почти седмица по-късно звукът е изчезнал, но е генерирал в нас куп мисли, идеи, пейзажи, контакт. Останали сме завинаги в музиката му. Трябва само да затворим очи и тя се разтваря около нас в експлозия от мисли, чувства и вечни невронни връзки.

_{Снимки: Ourobros Studio Photography}