Песните в албума:
1. The Usher2. Ghosts Of A Dead Empire
3. Cosey Mo
4. Fat Of The Ram
5. Affliction
6. No Safe Harbor
SubRosa
More Constant Than The Gods
Година: 2013
Лейбъл: Profound Lore
Държава: САЩ
http://subrosa.cc
More Constant Than The Gods
Година: 2013
Лейбъл: Profound Lore
Държава: САЩ
http://subrosa.cc
SubRosa са на единадесето място в класацията за най-добър метъл албум на Rolling Stone за 2013 година. Те са и едни от новите любимци на Pitchfork, които ги издигнаха значително в хипстър-подземието с последните си няколко рецензии, което значи много, главно за Pitchfork. Deafheaven ги взеха за съпорт банда на последното си турне. Освен това, все още ми предстои да прочета отрицателно ревю за More Constant Than The Gods. Накратко - много хора припадат и тепърва ще припадат по тях. И тук идва въпросът: Заслужават ли SubRosa аплодисментите около себе си?
На първо място, те не са гениални иноватори или смели експериментатори и по никакъв начин не преоткриват колелото. Класическата форма на класическия стоунър/дуум си е все така класически следвана, макар и видоизменена. Текстовете в албума се занимават с теми като религия, смърт, човешката немощ пред силата на необятната вечност, абе, като цяло - пълният списък. В More Constant Than The Gods няма нищо, което да не сте чували. Нищо, което да кара ченета да падат и да предизвиква екзалтирани възклицания и слюнки по пода.
Това, което More Constant Than The Gods притежава, обаче, е внушение. Атмосфера. Това, което албумът дава е бавна, стъпкваща музика. Саундтрак за спускане в пещера. С гаден дисторшън. И с фъз. И с мрънкащи китари, паяжини от мрънкащи китари и протяжност. И отгоре - две цигулки. Последните поздравяват още в първите секунди, в откриващата The Usher, която звучи като ефирна и тиха готическа балада, поне докато китарата не влиза с мръсен риф, насочен в посока Бирмингам и не превръща песента в бавно крачещ, пиян бехемот. Самата китара успява да бъде забележително натоварваща и почти непоносимо режеща през целият албум, дълбоко потопена във фонтана, в който Electric Wizard давят девици. Нейната еднотипност и повтаряемост, както и мрачните циклежи, това са все чаркове, които рядко работят толкова добре колкото в More Constant Than The Gods. Специално споменаване заслужават вокалите на Ребека Върнън и сие, които биха звучали абсолютно на място в някой църковен хор. Което ги прави особено симпатични на фона на проклълнатия музикален съпровод.
И нека пак подчертаем двете цигуларки в SubRosa. Защото именно в песни като Fat Of The Ram, където присъстват наравно с останалите инструменти, се отключва абсолютната сила на амалгамата, която прави бандата интересна за слушане. Именно комуникацията между класически и не-толкова-класически инструменти, поднесена по възможно най-ненатруфения начин, е нещото, което разнообразява и раздвижва дългите парчета (говорим за албум с шест песни и продължителност от час и десет минути). И цигулките, и фолк мотивите са използвани изключително прецизно, съвсем внимателно и ненатрапчиво и, което е най-хубаво, звучат като напълно органична част от цялото.
Последно, съвсем сбито - More Constant Than The Gods e от онези албуми. Не е ‘велик’ или ‘неповторим’, ама пък е адски, адски добър и това напълно стига.
На първо място, те не са гениални иноватори или смели експериментатори и по никакъв начин не преоткриват колелото. Класическата форма на класическия стоунър/дуум си е все така класически следвана, макар и видоизменена. Текстовете в албума се занимават с теми като религия, смърт, човешката немощ пред силата на необятната вечност, абе, като цяло - пълният списък. В More Constant Than The Gods няма нищо, което да не сте чували. Нищо, което да кара ченета да падат и да предизвиква екзалтирани възклицания и слюнки по пода.
Това, което More Constant Than The Gods притежава, обаче, е внушение. Атмосфера. Това, което албумът дава е бавна, стъпкваща музика. Саундтрак за спускане в пещера. С гаден дисторшън. И с фъз. И с мрънкащи китари, паяжини от мрънкащи китари и протяжност. И отгоре - две цигулки. Последните поздравяват още в първите секунди, в откриващата The Usher, която звучи като ефирна и тиха готическа балада, поне докато китарата не влиза с мръсен риф, насочен в посока Бирмингам и не превръща песента в бавно крачещ, пиян бехемот. Самата китара успява да бъде забележително натоварваща и почти непоносимо режеща през целият албум, дълбоко потопена във фонтана, в който Electric Wizard давят девици. Нейната еднотипност и повтаряемост, както и мрачните циклежи, това са все чаркове, които рядко работят толкова добре колкото в More Constant Than The Gods. Специално споменаване заслужават вокалите на Ребека Върнън и сие, които биха звучали абсолютно на място в някой църковен хор. Което ги прави особено симпатични на фона на проклълнатия музикален съпровод.
И нека пак подчертаем двете цигуларки в SubRosa. Защото именно в песни като Fat Of The Ram, където присъстват наравно с останалите инструменти, се отключва абсолютната сила на амалгамата, която прави бандата интересна за слушане. Именно комуникацията между класически и не-толкова-класически инструменти, поднесена по възможно най-ненатруфения начин, е нещото, което разнообразява и раздвижва дългите парчета (говорим за албум с шест песни и продължителност от час и десет минути). И цигулките, и фолк мотивите са използвани изключително прецизно, съвсем внимателно и ненатрапчиво и, което е най-хубаво, звучат като напълно органична част от цялото.
Последно, съвсем сбито - More Constant Than The Gods e от онези албуми. Не е ‘велик’ или ‘неповторим’, ама пък е адски, адски добър и това напълно стига.
Напомня на: Electric Wizard, Kylesa, Sleep, според самите тях - PJ Harvey
Оценка: 
коментари [2]
Коментари по албума 693 2
Включване / Регистрация