Песните в албума:
1. Arctic Brother2. Bunch of Bisons
3. Kaleidoscope
4. Pizza Fonkey
5. Sun on the Asphalt
6. Concrete Krieger
7. Delay
Stonehenge
Bunch of Bisons
Година: 2013
Лейбъл: self release
Държава: Германия
http://stonehengedoom.bandcamp.com
Bunch of Bisons
Година: 2013
Лейбъл: self release
Държава: Германия
http://stonehengedoom.bandcamp.com
Три неща. Едно - четиримата декаденти, вдигащи шум под името Stonehenge са от Германия, което е безспорен плюс, защото винаги можеш да сравниш музиката им с "добре смазана машина" и да я определиш като "създадена с разпознаваема от километри немска прецизност" при липса на лирическо вдъхновение. Две - съдържанието на Bunch of Bisons абсолютно и категорично отговаря на името на албума. Три - имат си органист. Важно да се отбележи: Последно споменатият член на групата не е проста орнаментика, прикачена към музиката на немците за колорит или ексцентричност. Достатъчно е да се хвърлят две уши на аутрото на едноименната песен или цялата Kaleidoscope, която е най-показателна за това как се допълват идеално ниско настроени китари и орган в отлично настроение.
Нататък. Музиката на Stonehenge е достатъчно динамична в структурата и темпото си, за да държи далеч от сън през която и да е от седемте песни. И въпреки че продължителността на нито една от тези песни не пада под седем минути, всякакви буксувания и две-минутни терзания върху два-три повтарящи се тона, гарнирани с много краш чинели, липсват. Когато трябва да е бавно и мръсно, е адски бавно и адски, адски мръсно. Когато трябва да е бързо и злобно, е достатъчно бързо, технически издържано и страшно ефективно. Нещо като немски Панцер в Полша. На всичкото отгоре самата музика прелива от меки, блуждаещи блусарии в задъхан, класически, тежък рок по изключително плавен начин, който няма как да не те накара да запалиш една. Прекрасен пример за това е Sun on the Asphalt, която също така представлява дискретно намигва и защо вокалите са най-слабо застъпения елемент в албума на Stonehenge. Не че са трагични или нещо от сорта... Стават, не дразнят в еднообразието си, въпреки че са по абсолютен шаблон, но дотам (нещо като последния албум на Lars Ulrich и другите трима).
Останалата част. Китаристът, носещ много симпатичното име Enny, категорично не е John Petrucci, което е чудесно и работи напълно в полза на групата. Също така, Enny в никакъв случай не е и Wes Borland. В резултат, сола като това в Pizza Fonkey или в края на Delay, определено не могат да бъдат изсвирени от всеки редови китарист, макар и да не бръмчат с оглушителна психеделия или други типични роук пинизи. С четири думи - напълно на мястото си. Барабаните са на отлично ниво, класно раздвижени и класно раздвижващи, като именно те имат не малка заслуга за цялостната разчупеност в Bunch of Bisons. Басът е готин и се чува.
Накратко - добре смазаната машина Stonehenge мачка с разпознаваема от километри немска прецизност. Или - тежката музика, такава каквато трябва да бъде.
Нататък. Музиката на Stonehenge е достатъчно динамична в структурата и темпото си, за да държи далеч от сън през която и да е от седемте песни. И въпреки че продължителността на нито една от тези песни не пада под седем минути, всякакви буксувания и две-минутни терзания върху два-три повтарящи се тона, гарнирани с много краш чинели, липсват. Когато трябва да е бавно и мръсно, е адски бавно и адски, адски мръсно. Когато трябва да е бързо и злобно, е достатъчно бързо, технически издържано и страшно ефективно. Нещо като немски Панцер в Полша. На всичкото отгоре самата музика прелива от меки, блуждаещи блусарии в задъхан, класически, тежък рок по изключително плавен начин, който няма как да не те накара да запалиш една. Прекрасен пример за това е Sun on the Asphalt, която също така представлява дискретно намигва и защо вокалите са най-слабо застъпения елемент в албума на Stonehenge. Не че са трагични или нещо от сорта... Стават, не дразнят в еднообразието си, въпреки че са по абсолютен шаблон, но дотам (нещо като последния албум на Lars Ulrich и другите трима).
Останалата част. Китаристът, носещ много симпатичното име Enny, категорично не е John Petrucci, което е чудесно и работи напълно в полза на групата. Също така, Enny в никакъв случай не е и Wes Borland. В резултат, сола като това в Pizza Fonkey или в края на Delay, определено не могат да бъдат изсвирени от всеки редови китарист, макар и да не бръмчат с оглушителна психеделия или други типични роук пинизи. С четири думи - напълно на мястото си. Барабаните са на отлично ниво, класно раздвижени и класно раздвижващи, като именно те имат не малка заслуга за цялостната разчупеност в Bunch of Bisons. Басът е готин и се чува.
Накратко - добре смазаната машина Stonehenge мачка с разпознаваема от километри немска прецизност. Или - тежката музика, такава каквато трябва да бъде.
Напомня на: Детето на Kyuss и Fu Manchu, на стероиди. И с орган.
Оценка: 
коментари [0]
Коментари по албума 692 2
Включване / Регистрация