Песните в албума:
01. Chicago02. Raised Right Men
03. Talking At The Same Time
04. Get Lost
05. Face To The Highway
06. Pay Me
07. Back In The Crowd
08. Bad As Me
09. Kiss Me
10. Satisfied
11. Last Leaf
12. Hell Broke Luce
13. New Year’s Eve
Неделя следобед. Студ и вятър. Самота. Една дълга и мъчителна седмица, изпълнена с провали и разочарования. Леко битово пиянство в събота вечер с добро вино, ала не особено приятна компания — както се оказва, по-лошата комбинация. Напиването с лошо вино в добра компания оставя гаден вкус само в устата, а обратното — в главата. В конспект това беше четвъртата седмица от десетия месец на лето господне двеилядоинамсинайсто за моя милост. А при мисълта за седмицата, която започва от утре, ми става по-гадно даже от спомена за изминалата.
В една алтернативна реалност обаче…
Неделя следобед. Последните слънчеви лъчи пронизват кристалния леден въздух и са толкова силни, че стената ми става като парно. Нали знаете как в студа въздухът изглежда по-чист? Вятърът е нарисувал с белите облаци безкрайни абстрактни картини и кара листата на дърветата да играят. Усамотение — най-сетне всички домашни се запиляха по своите задачи навън и за първи път от много, много дни имам себе си изцяло на разположение. Отдавна чакам този момент. Мисля да се потупам по рамото, задето преживях още един безкраен отрязък от време в ада, и да се наградя с чаша ром и този път да го изпия в по-добре подбрана компания — тази на близък приятел. От онези, с които темите — макар и невинаги весели — никога не се изчерпват. Срещите с които са редки, но толкова уютни. Които не те съдят. В които вярваш повече, отколкото в себе си. Хората, които са толкова огромни, че са част от личността ти и те определят. Които обичаш много повече от просто приятели, но и много повече от просто любов. Имам съвсем малко такива приятели и един от тях е Том Уейтс.
И ето че днес се срещаме отново и, както винаги, е страхотно. Сипваме си от бутилката ром и палим по цигара, въпреки че и двамата отдавна ги отказахме. Днес, обаче, ще направим изключение — ей тъй, за доброто старо време.
— Липсваше ми, Том. Много се радвам, че пак сме заедно. Как си, как я караш? Откак замина за Чикаго, не мога да ти хвана края.
— Е, знаеш как е, Вес — дрезгавият глас на Том разстила дима от вече втората му цигара. Въпреки че се знаем толкова отдавна, и никога нищо не е ставало, не е ставало и въпрос даже, а и сме вече на възраст, въпреки всичко това гласът му е толкова въздействащ, че неволно потръпвам… Усещам как кръвта нахлува в главата ми. Може би от рома ми стана така горещо. Сигурно ме хвана още от първата глътка — отдавна не съм пила, все няма време, няма и повод, няма и компания... Отивам да отворя прозореца, докато Том разказва: — Тя искаше да замине, не можеше да не я последвам… така или иначе, всички се разпръснахме. Какво стана с теб?
— Какво да ти кажа, приятелю, не останаха правилни мъже. Няма вече… — не довършвам изречението, но няма и нужда. Надигам рома, за да не види Том надигащите се в очите ми сълзи. Не искам разговорът да започва така. А може би съм просто превъзбудена от срещата. Том наистина много ми беше залипсвал. Опитах да го видя през 2008 година, но не успяхме да се засечем, така че на практика не сме се виждали истински от 2006 г. Тогава беше страхотно, видяхме се за дълго и си говорихме много... Боже, наистина ли са пет?!? Трябва да се успокоя. Отпивам юнашка глътка и всички тези мисли заминават с нея надолу.
— Права си, мамка му. Какво стана с нашия приятел, Пилота? Уникален пич, а оная му разказа играта.
— Да, тая пача наистина го разби. Промени го. Сега само казва, че вече няма да има следващ път. Хем е пилот, а така затъна. Няма кой да го издърпа.
— Нищо чудно — беше много дива тая. От онези, заради които си струва да се побъркаш. Как се носеше с тия впити блузки. И как обещаваше... — Том спира по средата на изречението, виждайки яростния блясък в очите ми. Много я мразя. На Пилота всичките му са коя от коя по-големи кучки, но последната счупи всички рекорди.
— Казвах му аз да се махне от града и да попътува. Ей така, без посока. Да я забрави. Той мислеше да ѝ предложи брак, знаеш ли? Все го пращаха по командировки и мислеше да се откаже от летенето заради нея. Но се оказа, че вече е твърде късно… Тя вече го беше отписала.
— Типичен курволяк — казва един гъст сивосин облак, идващ откъм моя приятел. — Как най-свестните хора се хващат с най-големите боклуци?!
— Ха! Точно и аз това си мислех! И знаеш ли кое е най-тъпото? Той реши, че в него е проблемът! Теб те нямаше, Том, но аз бях тук с него и го гледах как се обвинява… И вместо да го подкрепя, си мислех само за това колко си приличаме… Колко исках да му кажа, че ако той е лош, то аз съм направо ужас… че той може да се смята за боклук, но за мен е... — опитвам се да загася изречението с цигарата.
— Не се променят нещата, а — усмихва се Том. — Още помня когато бяхте заедно с Добрия. Бяхте много трогателни, така си личеше, че не можете един без друг. И въпреки това нещо вече липсваше.
— Сложно е, Том. Тогава виждах нещата по друг начин. Исках толкова много. Исках всичко. Той ми предлагаше безкрайност от едно, а аз исках от всичко по много. Бяхме толкова млади…
— Поживя си добре, Вес…
— Да, но бях твърде заета, за да видя какво става с приятелите ми... а сега се чувствам като последното листо на обрулено от есенния вятър дърво. Имам чувството, че сега вече съм длъжна да се боря с всичко, просто да издържам на всичко, постоянно, без да спирам. Ако спра, не знам какво ще стане, мисля, че от мъка ще спра да дишам… На никого не съм го казвала, но с години ми се искаше да умра, приятелю. Мислех си, че мъртъв, но с любимите си хора е сто пъти по-добро от това да си сам и да се бориш с всичко - съвсем сам. Загубих толкова скъпи хора, изоставих тези, които не загубих, и дойдох тук, не можех да се върна обратно толкова време... а и нямаше за какво. Не знаеш какво ми беше, Том. Не знаеш колко ми липсваше всичко. Как ме болеше от всичко, което изпуснах, докато ме нямаше… И още ме боли…
Сега имам само спомените. Спомням си много онази Нова Година. Помниш ли я? Най-великото ни време. Помниш ли колко бяхме луди и диви всички?
— Помня, разбира се, нали тогава моята ме отряза… Това, което ми направи тя — няма име, измислено за него… А сега ми праща тъжни валентинки понякога… — Том отпива остатъка от рома си с една голяма глътка и се опитва да изпуши цялата цигара на една дръпка. Дали от лютия дим, или от нещо друго, забелязвам, че в очите му проблясват. — Е, аз май се заседях, Вес. Ще трябва да тръгвам. Имам да свърша това-онова, нали знаеш как е, все не стига времето, когато си за малко.
Това ме пробожда като с нож. Наистина ли си тръгва? Толкова скоро!!! Срязва ме от мисълта. Зная, че трябва, но не искам още да се разделяме.
— Стой, чакай малко Том, от толкова отдавна не сме се виждали, нека си побъбрим още малко само! Хайде имаме само още две цигари, дай да ги изпушим и тогава.
— Добре, Вес. И на мен ми е приятно. Наистина положих усилие да дойда при теб и да ти отделя време. Знаеш, не са много хората, с които имам такава връзка...
— Знаеш ли, понякога си мисля, че вие имахте по-голям късмет от мен, защото вашите жени ви разочароваха и зарязваха. А аз разочаровах и зарязвах своите мъже. Вината боли много повече от разочарованието. Вие поне спряхте да вярвате и продължихте напред, а аз не мога да спра...
— Не говори, не знаеш как ме прееба моята. Само искаше и искаше и въпреки това така ме върза, че и до ден днешен си мисля, че е било истина. Бях се залепил като пчела на мед за нея. Боже, как ме беше вързала… Ако знаеш колко я обичах… Ами Марта, помниш ли нея? Какво стана… как я изпуснах…
— И аз тъкмо това се питам… Помниш ли какво ти казах преди малко, Том, за последния лист на дървото. Чудя се какво ли ще е, когато умра?
Дали ще видя отново скъпите си хора? Дали просто ще ми стане студено? Дали ще страдам цяла вечност, или пък просто ще изчезна? Дали част от мен ще остане? Дали котката ми ще разбере? Дали на някого ще липсвам? Дали някой ще съжалява, че не е било друго? Дали ще намеря покой? Как ми липсват… Как ми липсват… как ми липсват онези дни… и преди това, и след това, всеки един миг с всеки един от хората, които съм обичала.
— It’s time, time, time that you love… — запява Том и гласът му е като грапав балсам за душата. Усещам как дишането ми се успокоява и затихва, ритъмът на сърцето се забавя и скоро започвам да се издигам над тялото си, над къщата, над града, над света… Виждам как въртенето на земята се забавя и за миг тя сякаш спира, а после почва да се връща назад и времето се връща, виждам всичко от миналото миг след миг, ден след ден. Ето ме като бебе, даже виждам всичките си приятели като бебета, толкова сме жалки и безпомощни… всъщност такива сме си цял живот… бебетата също изчезват, за миг виждам родителите си съвсем млади и после — безкраен покой.
***
Събуждам се с хлопването на външната врата. Някой се прибра. Усещам привкус на алкохол, цигари и сълзи. До себе си виждам празната бутилка от ром и пълната чаша с чай. Пепелник няма, не и имало. Отказах ги... преди известно време.
Няма значение дали описаните лица и събития са реални, или измислени. По-важното е, че чувствата са истински.
По-голямата част от текста на разговора по-горе заимства силно от текстовете на песните от албума Bad As Me (и няколко от предишните му песни).
В една алтернативна реалност обаче…
Неделя следобед. Последните слънчеви лъчи пронизват кристалния леден въздух и са толкова силни, че стената ми става като парно. Нали знаете как в студа въздухът изглежда по-чист? Вятърът е нарисувал с белите облаци безкрайни абстрактни картини и кара листата на дърветата да играят. Усамотение — най-сетне всички домашни се запиляха по своите задачи навън и за първи път от много, много дни имам себе си изцяло на разположение. Отдавна чакам този момент. Мисля да се потупам по рамото, задето преживях още един безкраен отрязък от време в ада, и да се наградя с чаша ром и този път да го изпия в по-добре подбрана компания — тази на близък приятел. От онези, с които темите — макар и невинаги весели — никога не се изчерпват. Срещите с които са редки, но толкова уютни. Които не те съдят. В които вярваш повече, отколкото в себе си. Хората, които са толкова огромни, че са част от личността ти и те определят. Които обичаш много повече от просто приятели, но и много повече от просто любов. Имам съвсем малко такива приятели и един от тях е Том Уейтс.
И ето че днес се срещаме отново и, както винаги, е страхотно. Сипваме си от бутилката ром и палим по цигара, въпреки че и двамата отдавна ги отказахме. Днес, обаче, ще направим изключение — ей тъй, за доброто старо време.
— Липсваше ми, Том. Много се радвам, че пак сме заедно. Как си, как я караш? Откак замина за Чикаго, не мога да ти хвана края.
— Е, знаеш как е, Вес — дрезгавият глас на Том разстила дима от вече втората му цигара. Въпреки че се знаем толкова отдавна, и никога нищо не е ставало, не е ставало и въпрос даже, а и сме вече на възраст, въпреки всичко това гласът му е толкова въздействащ, че неволно потръпвам… Усещам как кръвта нахлува в главата ми. Може би от рома ми стана така горещо. Сигурно ме хвана още от първата глътка — отдавна не съм пила, все няма време, няма и повод, няма и компания... Отивам да отворя прозореца, докато Том разказва: — Тя искаше да замине, не можеше да не я последвам… така или иначе, всички се разпръснахме. Какво стана с теб?
— Какво да ти кажа, приятелю, не останаха правилни мъже. Няма вече… — не довършвам изречението, но няма и нужда. Надигам рома, за да не види Том надигащите се в очите ми сълзи. Не искам разговорът да започва така. А може би съм просто превъзбудена от срещата. Том наистина много ми беше залипсвал. Опитах да го видя през 2008 година, но не успяхме да се засечем, така че на практика не сме се виждали истински от 2006 г. Тогава беше страхотно, видяхме се за дълго и си говорихме много... Боже, наистина ли са пет?!? Трябва да се успокоя. Отпивам юнашка глътка и всички тези мисли заминават с нея надолу.
— Права си, мамка му. Какво стана с нашия приятел, Пилота? Уникален пич, а оная му разказа играта.
— Да, тая пача наистина го разби. Промени го. Сега само казва, че вече няма да има следващ път. Хем е пилот, а така затъна. Няма кой да го издърпа.
— Нищо чудно — беше много дива тая. От онези, заради които си струва да се побъркаш. Как се носеше с тия впити блузки. И как обещаваше... — Том спира по средата на изречението, виждайки яростния блясък в очите ми. Много я мразя. На Пилота всичките му са коя от коя по-големи кучки, но последната счупи всички рекорди.
— Казвах му аз да се махне от града и да попътува. Ей така, без посока. Да я забрави. Той мислеше да ѝ предложи брак, знаеш ли? Все го пращаха по командировки и мислеше да се откаже от летенето заради нея. Но се оказа, че вече е твърде късно… Тя вече го беше отписала.
— Типичен курволяк — казва един гъст сивосин облак, идващ откъм моя приятел. — Как най-свестните хора се хващат с най-големите боклуци?!
— Ха! Точно и аз това си мислех! И знаеш ли кое е най-тъпото? Той реши, че в него е проблемът! Теб те нямаше, Том, но аз бях тук с него и го гледах как се обвинява… И вместо да го подкрепя, си мислех само за това колко си приличаме… Колко исках да му кажа, че ако той е лош, то аз съм направо ужас… че той може да се смята за боклук, но за мен е... — опитвам се да загася изречението с цигарата.
— Не се променят нещата, а — усмихва се Том. — Още помня когато бяхте заедно с Добрия. Бяхте много трогателни, така си личеше, че не можете един без друг. И въпреки това нещо вече липсваше.
— Сложно е, Том. Тогава виждах нещата по друг начин. Исках толкова много. Исках всичко. Той ми предлагаше безкрайност от едно, а аз исках от всичко по много. Бяхме толкова млади…
— Поживя си добре, Вес…
— Да, но бях твърде заета, за да видя какво става с приятелите ми... а сега се чувствам като последното листо на обрулено от есенния вятър дърво. Имам чувството, че сега вече съм длъжна да се боря с всичко, просто да издържам на всичко, постоянно, без да спирам. Ако спра, не знам какво ще стане, мисля, че от мъка ще спра да дишам… На никого не съм го казвала, но с години ми се искаше да умра, приятелю. Мислех си, че мъртъв, но с любимите си хора е сто пъти по-добро от това да си сам и да се бориш с всичко - съвсем сам. Загубих толкова скъпи хора, изоставих тези, които не загубих, и дойдох тук, не можех да се върна обратно толкова време... а и нямаше за какво. Не знаеш какво ми беше, Том. Не знаеш колко ми липсваше всичко. Как ме болеше от всичко, което изпуснах, докато ме нямаше… И още ме боли…
Сега имам само спомените. Спомням си много онази Нова Година. Помниш ли я? Най-великото ни време. Помниш ли колко бяхме луди и диви всички?
— Помня, разбира се, нали тогава моята ме отряза… Това, което ми направи тя — няма име, измислено за него… А сега ми праща тъжни валентинки понякога… — Том отпива остатъка от рома си с една голяма глътка и се опитва да изпуши цялата цигара на една дръпка. Дали от лютия дим, или от нещо друго, забелязвам, че в очите му проблясват. — Е, аз май се заседях, Вес. Ще трябва да тръгвам. Имам да свърша това-онова, нали знаеш как е, все не стига времето, когато си за малко.
Това ме пробожда като с нож. Наистина ли си тръгва? Толкова скоро!!! Срязва ме от мисълта. Зная, че трябва, но не искам още да се разделяме.
— Стой, чакай малко Том, от толкова отдавна не сме се виждали, нека си побъбрим още малко само! Хайде имаме само още две цигари, дай да ги изпушим и тогава.
— Добре, Вес. И на мен ми е приятно. Наистина положих усилие да дойда при теб и да ти отделя време. Знаеш, не са много хората, с които имам такава връзка...
— Знаеш ли, понякога си мисля, че вие имахте по-голям късмет от мен, защото вашите жени ви разочароваха и зарязваха. А аз разочаровах и зарязвах своите мъже. Вината боли много повече от разочарованието. Вие поне спряхте да вярвате и продължихте напред, а аз не мога да спра...
— Не говори, не знаеш как ме прееба моята. Само искаше и искаше и въпреки това така ме върза, че и до ден днешен си мисля, че е било истина. Бях се залепил като пчела на мед за нея. Боже, как ме беше вързала… Ако знаеш колко я обичах… Ами Марта, помниш ли нея? Какво стана… как я изпуснах…
— И аз тъкмо това се питам… Помниш ли какво ти казах преди малко, Том, за последния лист на дървото. Чудя се какво ли ще е, когато умра?
Дали ще видя отново скъпите си хора? Дали просто ще ми стане студено? Дали ще страдам цяла вечност, или пък просто ще изчезна? Дали част от мен ще остане? Дали котката ми ще разбере? Дали на някого ще липсвам? Дали някой ще съжалява, че не е било друго? Дали ще намеря покой? Как ми липсват… Как ми липсват… как ми липсват онези дни… и преди това, и след това, всеки един миг с всеки един от хората, които съм обичала.
— It’s time, time, time that you love… — запява Том и гласът му е като грапав балсам за душата. Усещам как дишането ми се успокоява и затихва, ритъмът на сърцето се забавя и скоро започвам да се издигам над тялото си, над къщата, над града, над света… Виждам как въртенето на земята се забавя и за миг тя сякаш спира, а после почва да се връща назад и времето се връща, виждам всичко от миналото миг след миг, ден след ден. Ето ме като бебе, даже виждам всичките си приятели като бебета, толкова сме жалки и безпомощни… всъщност такива сме си цял живот… бебетата също изчезват, за миг виждам родителите си съвсем млади и после — безкраен покой.
***
Събуждам се с хлопването на външната врата. Някой се прибра. Усещам привкус на алкохол, цигари и сълзи. До себе си виждам празната бутилка от ром и пълната чаша с чай. Пепелник няма, не и имало. Отказах ги... преди известно време.
Няма значение дали описаните лица и събития са реални, или измислени. По-важното е, че чувствата са истински.
По-голямата част от текста на разговора по-горе заимства силно от текстовете на песните от албума Bad As Me (и няколко от предишните му песни).
Напомня на: Чикагски бар, дъжд, цигари и уиски накуп, живота
Оценка: 
коментари [0]
Коментари по албума 640 2
Включване / Регистрация