Песните в албума:
1. A Pain That I’m Used To2. John The Revelator
3. Suffer Well
4. The Sinner In Me
5. Precious
6. Macro
7. I Want It All
8. Nothing’s Impossible
9. Introspectre
10. Damaged People
11. Lilian
12. The Darkest Star
Пак го слушам и се чудя какво да кажа... Да започна с това, че Depeche Моde са (музикална) институция, в пълния смисъл на думата, съдят се сами по себе си. Да ама Playing The Angel, ако погледнеш десет произволни или повече ревюта из нета – ще видиш, че отзивите отново са доста противоречиви, както при предходника Еxciter, появил се преди четири години. На мен Depeche Mode ми напомнят на една от онези групи от по над 20 години, които могат да си позволят сериозна пауза, защото няма притеснение от забавяне до забрава. Каквото можаха направиха англичаните – не са способни на повече революции, а и не се изисква това от тях... издават си на по три-четири години по някой и друг смазващ албум. Албумът постепенно влиза, взе изпита при поправката.
А и самият албум постепенно започва. Началните парчета са тънко танцувални, някак подходящи за приобщаване и обединяване по-голяма маса хора... Така си го представям . Много са яки, но по-лесно се преглъщат... Тhe Sinner In Me e първото по-чалнато и агресивно парче. След това Precious... В заведение, в транспорта, по телевизията, по радиото... все някъде трябва да си я засичал... На мен ми напомня много на Еnjoy The Silence – все едно 15 години по-късно са го направили пак в същото настроение и случайно са решили това отново да е пилотен сингъл. Macro. Oххх. И I Want It All – най-сакралното и "in your face" парче. Тук е пълната сила на редките, но смазващи акустични включвания на струните на Martin Gore, филтрирани през много тънки ефекти иизлиянието на Dave Gahan зад микрофона (сигурно си мисли, че е змия). Nothing's Impossible – малко по-груув жица и ниският строг равен глас на Gahan. Владее ги той ниските регистри. Някак безпомощна агресия излъчва тази песен. Introspectre – две минути синтезаторна цикличност... яката депресия. Като чуя Damaged People се сещам за хората с дръпнати очи от Изток – лек флирт с тамошната екзотичност, едно от най-смазващите парчета в албума... много силен унисон между клавирът и пак този Dave Gahan. Lilian ме подсеща да кажа, че през цялото време албумът има и доста 80-арска атмосфера, не че Depeche през 80-те много си приличаха с това, което са днес... ама малко спомени по английския дарк уейв и готик. Тhe Darkest Star – пак я пуснах преди да драсна за нея. Ами най-вцепеняващото те на едно място парче, и най-размазващото като замисъл... Да си пиеш уискито, в петстайна “тухла” в центъра и да си презадоволен от живота, но самотен... на малката тераса разклащаш чашата наблюдайки ледчетата в нея, които се топят като разтапящ се айсберг... примерно. Това е финалът на албума, то се усеща като се чуе. В началото The Darkest Star ми беше фаворитът, после трогващото магическо откровение на I Want It All... Парчетата по идея са различни като дълбочина... дълбочината е безмерна, но както става за потапяне, така този албум е подходящ и за релакс. По всяко време.
А и самият албум постепенно започва. Началните парчета са тънко танцувални, някак подходящи за приобщаване и обединяване по-голяма маса хора... Така си го представям . Много са яки, но по-лесно се преглъщат... Тhe Sinner In Me e първото по-чалнато и агресивно парче. След това Precious... В заведение, в транспорта, по телевизията, по радиото... все някъде трябва да си я засичал... На мен ми напомня много на Еnjoy The Silence – все едно 15 години по-късно са го направили пак в същото настроение и случайно са решили това отново да е пилотен сингъл. Macro. Oххх. И I Want It All – най-сакралното и "in your face" парче. Тук е пълната сила на редките, но смазващи акустични включвания на струните на Martin Gore, филтрирани през много тънки ефекти иизлиянието на Dave Gahan зад микрофона (сигурно си мисли, че е змия). Nothing's Impossible – малко по-груув жица и ниският строг равен глас на Gahan. Владее ги той ниските регистри. Някак безпомощна агресия излъчва тази песен. Introspectre – две минути синтезаторна цикличност... яката депресия. Като чуя Damaged People се сещам за хората с дръпнати очи от Изток – лек флирт с тамошната екзотичност, едно от най-смазващите парчета в албума... много силен унисон между клавирът и пак този Dave Gahan. Lilian ме подсеща да кажа, че през цялото време албумът има и доста 80-арска атмосфера, не че Depeche през 80-те много си приличаха с това, което са днес... ама малко спомени по английския дарк уейв и готик. Тhe Darkest Star – пак я пуснах преди да драсна за нея. Ами най-вцепеняващото те на едно място парче, и най-размазващото като замисъл... Да си пиеш уискито, в петстайна “тухла” в центъра и да си презадоволен от живота, но самотен... на малката тераса разклащаш чашата наблюдайки ледчетата в нея, които се топят като разтапящ се айсберг... примерно. Това е финалът на албума, то се усеща като се чуе. В началото The Darkest Star ми беше фаворитът, после трогващото магическо откровение на I Want It All... Парчетата по идея са различни като дълбочина... дълбочината е безмерна, но както става за потапяне, така този албум е подходящ и за релакс. По всяко време.
Напомня на: Depeche Mode
Оценка: 
коментари [10]
Коментари по албума 412 2
Включване / Регистрация