LIVE REPORT

65daysofstatic (Long Distance Calling)

65, на същото място, горе долу по същото време, година по-късно.

В малката зала Ampere, която се намира в една горичка на брега на Изар, не се бях вясвала точно от миналия концерт на 65 в Мюнхен. Почти нищо не се беше променило, включително и водопада-фонтан с множество светлинки пред входа. С кеф установих, че вътре, от едната страна на сцената са сложили дребни пластмасови масички и столчета, които по-скоро напомняха гърнета. Особено като се седне на тях. Точно там лежерно се размазах и така съвсем нагло изкарах целия сет на Long Distance Calling, които на живо се оказаха още по-приятна изненада (определено препоръчам демото им Dmnstrtn). Спокойно мога да кажа, че те перфектно се вписаха в ролята на подгряваща група. Бяха на сцената точно толкова, колкото трябва и представиха една приятна смесица от Red Sparowes и From Monument to Masses.

След като 65daysofstatic наизкараха и разположиха техниката си, по всичко личеше че този път май ще им бъде тясно – няколко допълнителни каси, всякакви миди микс-екстри, колко лаптопа имаше така и не успях да преброя. Гигантският замах на джобните гении (буквално ).

Откриха с A Failsafe, като един от китаристите през цялото време прескачаше до една от касите, с което барабанните партии на Rob Jones заедно с програмираните такива се превърнаха в цял артилериен обстрел. След този залп дори по принцип скованата немска публика веднага живна и се започнаха едни танци. Последваха няколко парчета от актуалния албум - Primer, These Things You Can’t Unlearn, When We Were Younger and Better. Никак не очаквах да чуя Lyonesse, не само защото не присъстваше в плейлисти от предишни концерти. Тук видях 65 в една друга светлина – създаващи ярки емоционални контрасти без грам експлозивна „статичност”.




65dayofstatic определено са едни от малкото музиканти, които и след седмици ежедневни лайфове качват адреналина все едно им е първа изява, или пък все едно ще им е последна такава. За публиката така или иначе настава истински ураган. Тези, пред сцената и тези на нея, мелодиите, хаоса, енергията, вдишванията и издишванията, ускорените пулсове, наелектризираните погледи – всичко се превръща в едно органично цяло. Не липсваха и онези моменти, в които буквално се налагаше да залягам, защото грамадния басист (който беше точно пред мен) като във вуду транс мяташе предългия си гриф във всички посоки, или пък когато към края на някое парче се налагаше да се размотават големи кълбета от кабели. Сетлистът беше запълнен и с много класики като Retreat! Retreat! (на него залата избухна), Fix the Sky a Little, This Cat Is a Landmine, I Swallowed Hard Like I Understood, Radio Protector. И някъде към полунощ AOD запрати всеки в един от онези летящи сънища.

Този път освен братовчедката бях домъкнала и още един музикален фен, който изобщо не знаеше какво го очаква. Изражението на лицето му след лайфа ще ми се запечати за цял живот, сигурна съм.
О да, не беше забравена и неразрешената загадка от миналия път:
How did fountains work before electricity?
- So, yeah.... how?
- Hmm... well, back in medieval times they had professional scuba diving teams, working 24 hours a day... their job basically was to blow into fountain hoses.
- So the oft-cited explanation of piped cow methane on a steady feed is a myth? Wow. Thanks for clearing that up for me...
коментари [2] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: За мъдрия поглед увяхването е също толкова прекрасно, както и разцъфтяването, а смъртта - както и жовотът.
"Белият Отряд" - Артър Конан-Дойл