LIVE REPORT

Mono

Драго ми беше да се озова отново на любимо място на 25 ноември, а Kranhalle (Мюнхен) е определено едно от тях. Приятен twin peaksish бар, персонал, който се разкарва с тениски на Reservoir Dogs и полусумрачна атмосфера в просторна, но въпреки това уютна зала. Колоритът, докато чакахме концерта да започне, беше подсилен от няколкото щъкащи и кланящи се японци (предполагам роудита) и басистката Tamaki, която седеше зад мърчандайз щанда и беше много любезна.

За това европейско турне Mono нямаха постоянна подгряваща група. В такъв случай се избират някои подходящи музиканти на местно ниво. Недоразумението, на което станах свидетел тази вечер, беше дъното на всичко, което може би се нарича нестандартен авангард-нойз (). Някакъв набеден за DJ, скачайки пред мишпулта и крещейки в плик от чипс, в който имаше пъхнат адски чувствителен микрофон. Всичко това на фона на филмче, в което въпросният хаху се беше снимал как реже дърва. Постоях десетина минути, пулих се, след това се смях истерично, прихванах фразата you look like I need a drink и отидох на бара.

Мono, за щастие, не се бавиха много със саундчека. Чувала бях, че са ужасно педантични в това отношение. Всичко беше подредено много компактно и наистина се учудих на разположените столчета на сцената, като за акустично изпълнение. Разбира се, че нищо подобно не последва. И ето, кланяйки се, те се качиха на сцената, като всеки един от тях мъкнеше прилично количество от distortion, delay, flanger и какви ли още не педали, чак пулсът ми се ускори при такова видение.

Шоуто беше открито със The Flames Beyond The Cold Mountain и още след първите няколко акорда стана ясно с каква канализирана енергия са заредени гостите от Nippon. Абсолютно непретенциозно и с дейсвително досега непознато за мен спокойствие за музиканти, те сякаш се плъзгаха леко по вълните от мелодии - изключително нежни по време на фееричните моменти и невероятно мощни и силни по време на непредвидимите изблици. Стоях точно до един от гигантските усилватели, на една ръка разстояние от китариста Taka. Неописуемо е усещането, когато поемаш и ставаш свидетел непосредствено на зараждащи се силни емоции, когато някой до теб с цялото си същество ти ги предава, наблюдаваш как като че ли само тялом е пред теб, а всъщност ти разказва истории, бидейки в този момент на съвсем друго място, познато само на самия него.

Да, разбира се, Mono като цяло правят пост рок, който обаче е невъзможно да бъде сравнен с нещо друго в този жанр, толкова е различно от всичко изживяно досега - истински красиво, пропито с една дивна меланхолия и точно с онези необясними източни трепети...

Изнендана останах, когато зазвуча гигантът Com(?), който беше почти неузнаваем в следствие на множеството импровизации, разбих се на неконтролируемия стоунърски залп към финала. Последва невъобразимо съкрушителното Yearning, парчето, с което според мен всеки най-добре би могъл да пробва да открие групата за себе си. Някак си през по-голямата част от концерта и двамата китаристи действително успяваха да изтръгват от инструментите си помитащи рифове, докато всъщност седяха на домъкнатите още в самото начало столове. "Акустична" атмосфера за душевни бури?!

И като един едва ли не омайващ отклик към края дойде The Remains Of The Day... като лек повей от градина с японски рози по време на късна есен...
коментари [0] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Saints are sinners who kept on going.
Robert Louis Stevenson