LIVE REPORT

В страната на безкрайните рифове

No pressure. Първият репортаж е винаги ужасяващ. Няма страшно, нали си ходила и друг път на концерти? Влизаш, кефиш се на музиката, гледаш да не се напиеш, но в този случай просто праскаш и един текст след това. „Пишеш впечатления от първо лице, а ако има нужда нещо фактологически грешно, ще се редактира!“. No pressure… нима има значение фактът, че никога не си слушала Sasquatch? Осъзнаваш, че хората са ти гласували доверие да създадеш нещо адекватно, нали!? No.fucking.pressure.

21:45 Пуша последна цигара за кураж и прекрачвам прага на Live & Loud, където ще се състои събитието, от което зависи бъдещата ми репортерска кариера. Няма време за гардероби, тоалетни и бири. Дами и господа, моля, насочете се към сцената.

22:05 Намествам се възможно най-близо до сцената и оглеждам хората, клуба и момчетата, които си нагласят инструментите. Изваждам тефтерчето и записвам първите си впечатления: Клубът е лъскав; спънах се в някакво тъпо стъпало; а на сцената излизат младият Джак Спароу, Варг Викернес, that-stoner-dude и барабанист, който... прилича на барабанист. Минута по-късно става ясно, че това са Емил, Александър, Тошката и Стоян, по-известни като The Flying Detachment – една от онези български банди, на които отиваш съвсем случайно на концерт и пренебрежително ги наричаш „поредната подгряваща групичка“, докато въпросната групичка не ти пръсне мозъка с ебаси рифовете.

Стоя и слушам, стискам си чантата, слушам и вече не стоя, а се кефя в ритъма на песни, които чувам за първи път от напълно непозната банда. Публиката пред сцената все още е рехава, но хората започват да мятат коси, пият бира, а аз все по-трудно се сдържам да не закуфея пред Варг и компания. Момчетата свирят вече последно парче, а аз почти не виждам от високите лумпени пред мен и се чудя кога по-скоро ще мога да почна да слушам The Flying Detachment в нас, в метрото, на работа, в тоалетната, на луната.

22:52 Петнадесет минути пауза между двете групи. Хората се раздвижват и се присламчват напред в очакване. Отдръпвам се встрани, за да успея да запиша нещо във вълшебния си тефтер. Тази сутрин успях да проверя какво съм сътворила. Цитирам: “The Flying Detachment -> fucking awesome! Време е за Голямата стъпка”. Indeed, it is.

23:13 Настройване на звука, нагласяне на инструменти, побутващи се хора в публиката и звук от китара, който те удря мощно през лицето и не те целува за лека нощ. Sasquatch: стоунър рокерите от Америка, дошли да завършат турнето си именно в България. Оглеждам се усмихнато около себе си и виждам хора, които от 10 години слушат стоунър рок и сигурно са израснали със Sasquatch. Те, феновете, и аз – случайно попаднала там шматка, която слуша групата от 4 дни, но вече започва да се чувства съвсем на място, заобиолена от тези щастливи стоунърски хора.

След като забива всъпително с Let it in, Keith Gibbs ни поздравява с благозвучното “К‘во става?“. София е готова за още и след секунди си го получава – рязко и безмилостно. Dragonfly, The Judge, Get Out of Here, все песни, чиито имена не знаех, а проверих преди точно две минути, за да изглеждам запозната и да не ви разочаровам. Но вчера, докато бях в централно пред сцената, честно казано не ми пукаше как се казват песните, които Sasquatch изливаха върху мен. Keep it cool, си казах аз, дръж се професионално, защото утре ще трябва да цитираш имена, подробности и технически термини. Ебала съм му майката. Завързвам си чантата и я слагам на земята между краката си. Животът е прекалено кратък, за да не куфееш.

В средата на сетлиста на никого вече в публиката не му пука какво става около него. Всеки чувства музиката по свой начин, а това надъхва още повече. Настъпвам якето и чантата си, момче скача от сцената и с публиката го носим за малко преди да падне на земята, докато бирени кенчета се подритват на пода като на фест. Последните две-три песни Рик забързва ритъма на барабаните, а рифовете на Keith се удължават и стават все по-брутални. Басът на Jason Casanova е як, но не толкова як като на Lemmy. Сещам се за Lemmy и ми става тъжно, но бързо ми минава в момента, в който виждам заформящото се пого на 30 сантиментра от мен. Успявам да спася чантата и ребрата си и поклащайки се избегнах конфронтацията с погистите.

Sasquatch дори не изчакават да ги извикаме на бис, а просто ни подаряват последното парче от концерта. Викове и крясъци се носят около мен от превъзбудената пияна и ониянена тълпа. Обличам се и търся изхода. Пара и щастие се вдига от вече наизлезлите фенове (и мен). Правя си равносметка на вечерта и свивам цигара: един разпродаден концерт; чифт заглъхнали уши и преоткрит жанр.

Само едно не проумявам... Как не съм прослушала тази музика по-рано?! Къде съм си забляла 23-те години от живота. Благодаря на Wrong Fest, Rawk'n'Roll и Sasquatch, че ме въведоха в страната на безкрайните рифове, където музиката е брутална, хората са истински усмихнати и животът е прекрасен.

Текст Весела Коева, снимки Серж Сетиян
коментари [0] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: But fear not darkness, it's hidden light.
THERION - Eternal Return