LIVE REPORT

MONOлогично

Тъкмо благодарение на обичайните заподозрени от Rawk\'n\'Roll вече доста пост рок групи стъпиха на софийска сцена, съответно почти никой не вдига учудено вежди при споменаване на апокрифния музикален стил, нито пък пита къде, по дяволите, са вокалите в това 15-минутни парче.

Mono обаче бяха необичайно голяма хапка дори за огромния ъндърграунд ентусиазъм на Rawk-а, както и един вид лакмус за това доколко изобщо в милата ни столица ще се съберат достатъчно хора, за да посрещнат една от най-интересните групи, пръквали се в света на рок музиката през последните две десетилетия.

Ще бъде пренебрежително да кажем, че просто се получи. Концертът на Mono беше изключителен, във всеки един смисъл на думата. Следваше познатата схема – на радостта и лекото учудване при обявяването, тръпката от наближаването и онова чувство на съвършено спокойствие и буйна радост от факта, че наблюдаваш лайв, който по пътя на логиката (особено финансова) не би могъл да се случи в София. Същото беше и когато през годините се срещахме с така различните и еднакво прекрасни Shellac, Патън и Фенеш, Ufomammut, A Place to Buty Strangers, Porn, Solstafir или пък The Ocean. Сблъсъкът с една музикална сцена, която съществува твърдо извън идеята за коледния спектакъл на Горан Брегович, кавърите на Purple или добрия стар Вежди, които пък доминират (доста грубо и долно) културното пространство наоколо.

Беше ли претъпкано? Не сме и очаквали да бъде, въпреки че подобен прецедент би подействал ободряващо на клетия ни ъндърграунд. Беше ли празно? Не сме и очаквали да бъде, а което е още по-хубаво – присъстващите се държаха изключително адекватно, създавайки точно тази атмосфера, която подхожда на нещо толкова специфично, колкото музиката на Mono.

Подгрявката също бе подобаващо авангардна и поне толкова нехарактерна за местните реалности, колкото и самите японци – виолончелистката Helen Money, която накратко можем да ви представим така: „ето как биха звучали ранните Apocalyptica, ако вместо кавъри на Metallica, бяха подхванали кавъри на Swans и Nick Cave & The Bad Seeds“. Само сметнете – през последните месеци тя беше на турне заедно с Jarboe (дамата, отговорна за златните години на Swans поне толкова, колкото и Michael Gira), Alexander Hacke (от Einstürzende Neubauten) и Danielle de Picciotto (от Crime and The City Solution), а това лято ще свири преди великите Agalloch.

Краткият й сет беше екстремен, (дис)хармоничен, експериментален, с красиви неокласически моменти, задъхан електронен ритъм и шумов рок. Изобщо, удивително е колко плътно и многопластово може да бъде представянето на един соло изпълнител. Както и с повечето видове авангардизъм, при Helen Money няма хитове или бързо удоволствие, а музика на ръба на хаоса, която изисква внимание и време за свикване. Аплодисментите в края на представянето й бяха напълно заслужени, а ние се опитахме да си представим колко интересен би бил неин самостоятелен концерт.

Перфекционистите Mono пристигнаха със собствен беклайн от черни Marshall-и (и личен озвучител, разбира се). Бързо разбрахме защо си причиняват неудобството да карат през цяла Европа, натоварени с цялото това оборудване – саундът беше нечовешки, чист и изключително балансиран. От първата до последната секунда на концерта.

Естествено, не заложиха на евтини приказки и традиционните рок пози – през по-голямата част от сета Mono бяха статични, безмълвни, съсредоточени върху ваянето на онази унило-космична музика, която спокойно би могла да бъде саундтрак по „Танцувай, танцувай, танцувай“ на Харуки Мураками. Лидерът Такаакира Гото и вторият китарист Хидеки Суематсу бяха седнали, скръстили крака и приведени над грифовете, само басистката Тамаки Куниши се поклащаше права пред огромния гонг и барабанния сет на Ясунори Такада. Изобщо, доволно нестандартна гледка, в пълен унисон с музиката.

Най-лесно разпознахме предългите парчета от последните два албума The Last Dawn и Rays of Darkness, но се обзалагам, че имаше и неща от Hymn to the Immortal Wind и Walking Cloud and Deep Red Sky, Flag Fluttered and the Sun Shined. Изключително тихи атмосферни моменти и внезапни изригвания на китарен шум, крехък баланс между светлината и мрака. Сякаш безметежността от неделен следобед на морския бряг бе внезапно прекъсвана от силни пориви на вятъра, носещи черни облаци, предупреждаващи за наближаващия щорм.

Готови ли сте за клишето? Ето го – трудно и до голяма степен безсмислено е да опитваме да разкажем онова, което трябва да бъде почувствано. Истина е – нелеко е да предадеш онази интензивност, кинематографичност и внушителност на звука, която четиримата японци постигнаха. Наглед – леко, с концентрация и особено удоволствие.

Изключително преживяване, изводът от което е само един. Има надежда, винаги.

Текст Никола Шахпазов, снимки Димитър Граматиков
коментари [0] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Най-лошото на хубавото му е, че то, хубавото, е можело да стане и по-хубаво.
Емил Симеонов (поет)