LIVE REPORT

Ден 1

Преди няколко месеца агентите от Desertfest Berlin започнаха готина игра, в която пускаха постер на пореден обявен участник и избираха някого сред споделилите във Facebook, който печели тридневен пас. Мен Karma To Burn ме докараха в Берлин, макар и без да знаят. А когато обявиха и Baby Woodrose на фестивала, вече опцията да го изпусна не стоеше на преден план.

Ден по-късно от предвиденото (добе, че бях предвидил деня преди първия фестивален) кацам в Берлин за пръв път от 1989 насам. Чака ме Данчо – страшен пич, с когото ни запознава общ познат и ми дава подслон и компания за четирите дни, в които съм тук. Благодаря!

Astra Kulturhaus събира около 1500 души в главната си зала, където свирят по-големите имена на Desertfest Berlin 2015. Във фоайето е малката сцена с по-ъндърграунд бандите. А отвън е готин, шарен двор, в който се разхождат брадати стоунъри, подредени хипстъри, хипи девойки, мацки с татуси и пиърсинги и няколко олдскуул метъла. Има няколко бара, скара с вурстове, сергии с плочи, дискове и тениски, ателие за татуировки и голяма шатра, в която е официалния мърч на бандите. Съвет – там не се влиза без предварително подготвена сума, защото после мизерстваш върху куп тениски и плочи.

Случайно се засичаме с познат от Гърция и жена му и отиваме да видим първата банда – австралийските рокенрол тираджии Riff Fist. Те са във фоайето и, мама му деба, името им отива. Амповете са така набичени, че от първия удар върху струните започва да ме сърби ушната мембрана от вътрешната страна. Тримата са дебели, мазни и космати. Рифовете им са дебели, мазни и космати. Ушите ми също стават дебели, мазни и космати. Шумен, наперен, шумен, директен и... да бе, шумен рокенрол с продран глас и праволинейни рифове. Аз куфея, ти куфееш, всички куфеем и вдигаме Beer Fists (щото рифове в ръцете ни няма).

Измъквам се в двора потен след сета им и си взимам бира. След минута ми подават хашиш, а още една по-късно почти се сблъсквам с Lorenzo Woodrose в двора. Страшен пич, говорим си и отиваме да видим Wedge, отново във фоайето. Бандата свири готин 70-арски блус рок и ми напомнят доста на Graveyard. Гледам две парчета и се измъквам да разцъкам наоколо и да видя хората. Кефи ме – мястото, организацията (по часовник, братче), бандите, саунда, лицата около мен.

Първи на голямата сцена са основната причина за мен да съм тук. Baby Woodrose ни подкарват директно и стискам фотоапарата под тях, за да не го изгубя, докато куфея и викам (адаш, засега нищо му няма). Датчаните свирят само 45 минути, предимно по-директни и динамични парчета, които от време на време преливат в мощна психеделия, под розовите свтлини и оранжевите кръгове по стените. Обичам Baby Woodrose и след първия ми техен лайв съм убеден, че искам да ги гледам често. Може и в България.

След тях оставаме в преддверието за Black Pyramid. Американците забиват готин, рифаджийски дуумец, като често пускат по някой-друг гърлен рев. Мен ме пуска бирата, отивам да пикая и да си взема нова. Weihenstephanner. Хъ-хъ! Връщам се за финала на Пирамидите и последното парче го изкарвам на хедбенг, супер е.

Тясна хартиена ивица с десетина двуцифрени числа. Не са резултатите от немската лотария, а сетлиста на Karma To Burn. Отново са с нов басист. И пак са жестоки. Риф машината е абсолютно безкомпромисна. Няма какво да пиша за тях – брутално солидни рифачки, брутално стабилни на сцена, брутален саунд, ненормален барабанист. Публиката оцени най-категорично – първи мошинги и краудсърфинги. Толкоз – китарно-ритмичен побой и чао.

Вече трябва да се яде. Сигурно ми личи – чичакът на двора ми пъха двоен вурст в хлебчето. Стискам със зъби и опръсквам с мазнина себе си и плочата на някакъв агент до мен. Още бира. Влизам на The Picture Books. Двама са, свирят шумен неосайк-блус. Не се изненадвам, има мода. Но звучат добре, макар и предвидимо. Мацките им се кефят. Супер.

На Main Stage следват Orange Goblin. Свирят целия The Big Black. Сцената е подредена, на задната стена се въртят космически пейзажи, откъси от стари сай-фай и хорър филми, размятат се цици. Бандата изхвърча пред нас, гигантския Ben Ward ръкомаха повелително, публиката се люшва в пого и картинката е внушителна. Обаче умората от 5 часа сън за последните 48 си казва думата. Дори едва стоя прав – подпирам се на една колона и пак не става. Няма смисъл да се мъча – доглеждам заглавното парче на албума, взимам раницата и се понасям към трамвая. Яд ме е, че ще изпусна Lo Pan, но те са след час и половина, а аз вече заспивам. Прибирам се, пия една бира под душа и се събуждам 10 часа по-късно. За да видим как ще е Desertfest Berlin Day 2.
коментари [0] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Закони ли? Кой признава закони? Че знаете ли вие какво нещо е законът? Паяжина, в която се оплитат мухите и която се разкъсва от осите!
Вентудей ("Спартак" - Рафаело Джованьоли)