LIVE REPORT

Crowbar, S.I.M.B., Muddy

Миналата седмица концертният живот в България беше белязан от рождения ден на радио Тангра Мега Рок. Празнуваше 9 години. Аз радиото не го слушам, и някак си рожденият му ден не ме интересува и не би ме интересувал, ако пичовете не се бяха хванали, и освен досадните (ми) Kultur Shock и безразличните ми Bad Manners, не бяха поканили кой да е, ами Crowbar. Новината „Crowbar в София“ ми провуча все едно Юксел Кадриев съобщава по битивиту „България – в Щенген!...Простете: в Шенген“. Лично за мен Тангра са докарали нещата до там човек да не очаква от радио, в чиято класация Jeremy? са преди Machine Head и Остава са преди D2, да покани група като Crowbar, но фактът си е факт: 5 март, голямата зала на Mixtape5, подробности – по-натам. Поледваха тийзъри и новини като по книгите: че билетите ще са на цена 35,40,45 лв и че скоро ще научим името на групата, която ще е специален гост; че това е трябвало да бъдат Odd Crew, но те пък нямало да могат, понеже американците са гадове; че вместо тях – две бг банди ще подгряват, едната от които е Muddy, ама другата се пази в тайна; че бандата в тайна е S.I.M.B.; че има седмица на Crowbar; че пет човека могат да спечелят билети за Crowbar; че Васко Райков има своя версия за Crowbar и че това е една от последните му снимки на българска земя... Като за човек, който не слуша радиото, бая следих кво става.


На 5 вечерта, обаче, нямам купен билет, повечето ми пари отдавна са депозирани в The Egg Bar, не чувам глас от отвъдното да казва „Ванка, о, ти деецо на ъндърграунд концертната сцена у нас! Заповядай, моля те, влез без пари на концерта, на ти тука и малко купони за водка от бара!“, няма от кого да взема пари назаем, понеже реално съм взел от всички, от които съм могъл, и със зла слъдж-мисъл започвам да кроя други планове на едни заделени 100 лeвa, чакащи един приордър. Започвам да си казвам „ОК, де: миналата година на Roadburn не бяха нищо особено, нали? Еми, да не бяха...“, ама пак нещо не успявам да се убедя докрай, че тая вечер пропускам. Благодарение на Мтел (Теленор да хванат, дано!) говоря с Иво по мобилния и споделям, че май ще скипна, а той, сочейки ме с пръст по телефона, ми казва как на десктопа си има папка „Crowbar Vankata\'s Best” и че това, което го говоря, е несериозно. Без нито той, нито радио Тангра, нито Mixtape5 да подозират, за тях Иво се превръща в един своеобразен Захари Бахаров: 100 лeвa вече са техни!


Набързо отивам до вкъщи, взимам парите, взимам единствената си плоча на Crowbar, и в 19:30 съм в клуба. Влизам, взимам веднага една малка водка с един тоник, изпивам я на два пъти и взимам втора. Докато изпивам и нея, забелязвам, че бандата е донесла тонове мърч, че клубът е подозрително празен, и че Марто кърка бира на пет метра от мене. Отивам и му споделям, че нося плоча за автограф, ама някак си не ща да я мъкна цяла вечер с мен из клуба, да не й се случи нещо, а пък не ща да я оставям на гардероб или да моля барманите, щото знам ли аз, и се чудя какво да правя. Той се съгласява, че би било много тъпо, да, и че, ако бил на мое място, направо щял да влезе в бекстейджа и да каже „Ай, подписвай тука!“. Усещам се, че на ум изпитвам опасение към подобно действие, но на глас се съгласявам с него, и даже е много прав, и без да се замислям отивам към бекстейджа, дърпайки с мене Иво за кураж. Той за пореден път се оказва добре възпитан и тактичен беловлас младеж от Младост и предлага да не влизаме двамата, ами да вляза сам, просто върху билета му за концерта да му взема автографи и на него. ОК, Иво: за теб ще бъда дабъл-нагъл!


Преди да продължа нататък, трябва да кажа: никога, ама никога не правете като мен, наистина! Не се гордея с постъпката си, това определено не е редно, стресира музикантите, уронва престижа и на организаторите, и на клуба, и със сигурност е невъзпитано. Сериозно говоря! И така: отварям вратата и виждам вискорейтинговия Васко Катинчаров да взима интервю от Kirk Windstein, казвам на ум едно „Опа!“ и затварям, с идеята да изчакам. Секунда след това вече съм вътре, носейки Sever The Wicked Hand в едната ръка и черен флумастер в другата, и директно се запътвам към стоящия най-близо Tommy Buckley, шепнейки „...to sign it, you know”. Също шепнейки, той ми казва „Yeah, no problem!” и докато подписва плочата, аз бутам в ръцете му и билета на Иво. Усещам как другият китарист и басистът гледат малко странно какво става, ама не ми пука: минавам и през тях, те подписват, макар този басист да не свири във въпросния албум, а аз - възпитано - излизам отвън, да изчакам Kirk. В този момент ме вижда Чиката и казва „Вие какво?“; казвам „Аз – за автограф от Кърк“; „Ами тука е бекстейджът, не е място за външни лица, той ще подпише вънка“. Феър инаф: с ¾ автографи, взимам трета водка и се подпирам на единия бар, за да гледам Muddy, които вече са започнали.

Гледам, и не мога да повярвам: единствената българска банда, която свири слъдж като слъдж, го свири пред няма и 30 (трийсет!) човека. Седя и си мисля, че тва е повече от несериозно отношение от страна на едни и адски сериозно отношение от страна на въпросните 30 (трийсет!). Мислено им казвам едно „Евала!“ за фенщината, а заедно с това си мисля, че ме кефи начинът, по който Muddy се развиват: първият път, когато ги гледах, свиреха инструментали и нямаха човек с черен грим и цилиндър; после май имаха човек с черен грим и цилиндър, но пък нямаха вокали; сега пък имат и човек с черен грим и цилиндър, и адски адекватните за музиката им вокали на Петко от Daily Noise Club, и изключително плътен, тежък, бавно-ритмичен звук. „Абе кеф!“ - мисля си, когато виждам Kirk Windstein да минава покрай мене и да застава на мърч щанда на Crowbar. Заебавам водки-модки, слъдж-млъдж, Muddy-мъди, и отивм да му взимам подписа. The Riff Lord казва „Yeah, where?”, соча му аз там – където, той удря министерския, а аз душевно дрискам от кеф: имам подпис от Kirk Windstein и съм по-висок на ръст от него!. Не радио Тангра – АЗ имам рожден ден! Благодаря му, казвам „юр осъм“ и джасвам още една малка водка, докато Muddy продължават да ми свирят на ушенце: положението е „Ушев – мъдераст!“


С убеждението, че ако знаеше, бандата би проявила разбиране - преди да свърши сета им, си взимам чантата, плочата, дрешката, и хуквам към вкъщи, да си оставя винила на сигурно там, да не би да вземе да му се случи нещо по време на концерта и да трябва след това да се хвърлям под трамвай или от мост. Бегом до нас, бегом наобратно, и влизам точно, ама тоооочно, когато Бабата излиза на сцената и S.I.M.B. започват да свирят. Баси доброто! Взимам си още една водка и си давам сметка, че сефте гледам Satan Is My Bitch на живо. Усещам, че адски много ме радват: личи си, че свирят с много кеф, личи си, че умело са смесили влияния от няколко стила, без да се е получило нещо като манджа, сервирана в Пирогов, личи си и че хората, които вече са около 50 (петдесет!), също се кефят максимално на това, което се случва, личи си и че Бъсти явно може да свири и на бас, даже ми хрумва спорната откъм качество смешка, че могат вече да му викат Басти. Слушам, клатя си главата като китайско кученце, сложено на задното стъкло на някое селско Ауди, и си мисля, че това в момента звучи много по-добре, отколкото в диска им и че това ще го кажа после на Бабата и даже ще уточня, че това е комплимент, да не ме разбира погрешно. На последното парче от сета на S.I.M.B. не издържам, и отивам най-отпред, за да им тегля една снимка, с която после да им бича едно „Евала!“ във Facebook (ако не ми вярваш – иди и виж). Успявам да щракна инстаграмката баш, ама баш преди да спрат да свирят: точност като в оная вайръл хуйня с Бекъм и гредичките! Групата приключва да свири, и докато почти всички се изнасят пред тейпа, за да пушат, аз се нареждам на бара, за да зареждам.


Седейки там, пийвам и гледам какво става: понареждат сцената като за Crowbar, бандата се шляе напред-назад, гласи си това-онова, хората в клуба стават значително повече, но също така – значително по-малко, отколкото смятам, че би трябвало да има, когато подобна група свири в България. Отдавам го на скъпия билет, но после правя една бърза кръчмарска колко изпива човек за вечер, ако реши да пийне, и кръчмарската показва, че не може да е това причината. Понеже вече съм се почерпил, почвам да се възмущавам яко на този факт, обаче бързо решавам да се възмущавам малко по-после, тъй като в този момент Kirk казва нещо, по спомен звучащо като „Опа, ние сме Кроубар, ей ся ви ебахме майката!“ (на английски, рабира се) и групата забива Cemetery Angels! Тоя път водката я извиквам голяма и по най-бързия начин скачам долу, където ме блъска най-якият звук, който съм чувал в този клуб! Чист, мощен, плътен, твърд, наосчен право в гърдите и ушите ми: кефи ме толкова много, че ми иде да си ударя главата в земята! Усещам, че оттук нататък нещата никога няма да са същите и съм прав: още на второто парче виждам хора, които започват да се потапят дълбоко и такива, които избухват яко; виждам едни, които куфеят все едно слушат Death и хора, които едва мърдат два вратни прешлена; виждам едни, готови да се разреват и други, ревящи с пълно гърло; виждам хора, които отиват плътно пред сцената и такива, които искат да се качат и скочат от нея; виждам Иво, който ми е казвал, че Crowbar не са неговото нещо, да се насира от кеф на всичко, което чува; виждам развян българския национален флаг, виждам и развяно знаме Crowbar... Виждам всичко така, както винаги трябва да бъде; виждам го, както трябва да се прави постоянно, независимо от каквото и да било; виждам го като да съжалявам за всеки, който не е дошъл; виждам го като да съм благодарен, че не пропуснах. И знам, че виждам нещата така: защото слушам една от групите, променили ме завинаги.


Crowbar слизат от сцената, лампите в Mixtape5 светват, хората малко по малко започват да се разотиват. Аз седя там някъде в средата пред сцената, благодаря наум на всички светии и на радио Тангра Мега Рок, и си мисля: „Ето това е концерт, който ми се ще да бях организирал аз!...“. Честит рожден ден, радио Тангра! Благодаря!

снимки: Недко Игнатов
коментари [8] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Life's a journey, not a destination!
AEROSMITH - Amazing