LIVE REPORT

Taksirat

Фестивалът Taksirat има доста дълга история като за балканско музикално събитие и май не е толкова случайно, колкото си мислех, че е споменат в рекламната си брошура като „наjстарит jyжноевропски фестивал“ и като „наjeфтиниот европски фестивал, без конкуренциja“. Без изобщо да си давам сметка за тези, а и някои по-любопитни факти (на първия Taksirat през 1999 свирят и Хиподил), решавам да се присъединя към един сравнително малък, но доста боеспособен отряд, който на 28.12 на обяд се отправя на своята (без)отговорна музикална мисия с македонски привкус - юбилейното петнадесето издание на фестивала.

Изкушението да опиша подробно пътя ни с 20-минутното изчакване на местен автомобилен кортеж, заради който цялото движение към и от Скопие бе спряно, стелещата се мъгла, която ни посрещна малко преди града, премеждията с откриването на хостела и, не на последно място, трагикомичните трудности при намирането на каквато и да е надеждна кръчма извън идеалния център на града, е огромно. Затова и спирам дотук. Всъщност, последното премеждие малко по-късно ще се окаже изписано със златни букви в историята на краткия ни щурм и то в ценната графа „Всяко зло за добро“, тъй като се оказа, че домакините хич не си поплюват в организацията и часа на излизане на бандите.

Началният час на фестивала (19:00) е наближил, а ние сме успели някак да се забутаме в по-краен западен квартал, пиейки Скопско на открито, в компанията на парче пица, сиренка или кой каквото е успял да забърше по изнурителния път от хостела към лелеяната (или по-скоро въображаема) кръчма. Взема се решение да се придвижим с такси, защото рискуваме да закъснеем и то не за кого да е, а за личните ми фаворити The Exploited, за които се носи скандалния слух, че ще бъдат втората група за вечерта. Следва кратко пътуване със скопски таксист, при което научаваме, че България е доста красива и приятна страна („дори повече от Гърция“), бързо получаване на акредитации и билети, бегло кръстосване на погледи пред входа със скопския ъндърграунд, изпълнен с всякакви субкултурни видове от края на 90-те и ето, че се отправяме към самия вход на Metropolis Arena. Най-сетне влизаме след кратка проверка в компактната новичка зала (изпарила набързо всичките ми съмнения още при влизането ни) и пред нас се разкрива една обнадеждаваща гледка – неголяма зала с достатъчно барове в двата й странични края и широка сцена, която се вижда добре от всяка точка.

Първоначалното учудване преминава като вкуса на Скопското в хладната вечерна мъгла, а междувременно от големия екран на сцената става ясно, че сме влезли по средата на изпълнението на местната банда Лоши Деца, които са първи по програма. Момчетата са видимо млади и нахъсани и това, което ни представят, си е един приличен мелодичен олдскуул пънк от Скопjе. В безценната за този репортаж книжка от фестивала четем, че са формирани някъде през 1997/1998 под името Солунски атентатори и че търпят влияние от класическата английска пънк сцена. Най-вероятно сме чули песни от албумите им Начин на живот (2003) и Борбата продолжува, но това не отменя факта, че достойните представители на местната „панк сцена“ не свирят пред повече от 200-300 човека, докато голяма част от публиката е отвън и се приготвя за следващата банда. Тъкмо приключва нашия първоначален период на адаптация, когато „лошите момчета“ се сбогуват с публиката и ни пожелават едно супер изкарване.

Минават 15 минути, в които съзерцавам големия екран на сцената, който предупреждава, че идва ред на баш пънк батковците от The Exploited! Със сигурност те са една от най-съкровените за мен причини да се вдигна до нашата югозападна съседка с цел екстремно размърдване на кокалите. Групата, която чакам още от 2005, когато поради злощастно стечение на обстоятелствата се оказах не в Берковица на легендарния им първи концерт у нас, а на... изпит, излиза без излишни увертюри. Часът е точно 19;45 ч., а шотландските войни започват достатъчно скорострелно, което нажежава обстановката пред и около сцената.

Дъртите пънкари, втвърдили стила си осезателно през последните 20 години, понастоящем са натежали допълнително (буквално и преносно). Първите няколко песни минават доста бързо, преди публиката да успее да разбере какво точно се случва, а въпросът защо тъкмо тази банда излиза втора на сцената остава за мен една от централните енигми на феста. Залата започва да се пълни с всяка изминала песен, а в мелето напред се забелязват и достатъчно представители на една субкултура, чиито специфични прически изглеждат отдавна забравени (или забранени) за софийските улици. Престрашавам се след първите няколко песни да скоча във врящия казан отпред, само за да бъда размазан на земята още в първите няколко секунди след изненадваща атака по фланга и не без помощта на коварната настилка, напоена обилно с пот, бира, слюнка и прочие секрети.

Звукът е малко кофти, двете каси на барабаните заглушават почти всичко, но от шотландската шайка струи твърде много енергия, за да се замислям над такива подробности. Всичко това го разбирам някъде в паузата и при следващата група, просто защото класическите бързи пънк резачки ме оставят без капчица желание за разсъдък. Някъде по това време забелязвам голям червен флаг с подходящото (А) да се вее измежду публиката отпред, което успява да направи атмосферата напълно идилична.

Чуваме War, Chaos Is My Life, Troops of Tomorrow, Beat the Bastards, I Belive in Anarchy, Fuck the USA (приета повече от охотно), Sex and Violence и естествено Punk‘s Not Dead. След още една песен четиримата „панкстери“ начело с Wattie се сбогуват с нас и слизат от сцената без дори да си помислят за някакъв бис, въпреки настойчивите викове на публиката. Няколко минути по-късно вече благославям градоустройствения план на Скопие с липсата му на читави кръчми в крайните квартали – ето, че пиенето на крак и вкочанената сиренка преди концерт ни се отплащат стократно за отделеното им внимание за сметка на ленивите и криещи се скопски кръчмари.

След 50-минутния сет, който експлоатира безжалостно ушите ни, на сцената излиза хърватската банда Majke, която е посрещната доста радушно от местната публика. След предишния звуков валяк, става ясно, че ще отпочинем в компанията на хард рок с мелодични блус влияния, водещ началото си от далечната 1986. Вокалистът Goran Bare се справя добре с ролята си, показващ завидна експресивност, досущ като Steven Tyler от Aerosmith, поне откъм чупки в кръста. Бандата се състои от шестима души, чиито богат звук се дължи до голяма степен на двете китари и клавирните партии. Свирят в продължение на час, което ми идва малко в повече, но пък фронтменът и усещането за някакъв далечен юго привкус в музиката им успяват да удържат интереса ми почти през цялото време.

Минават поредните петнадесетина минути пауза и на сцената излизат една от най-големите сензации (поне за мен), познатите и в България местни ню уейв/пост-пънк дейци от Bernays Propaganda. Алтернативният им звук е доста разчупен на фона на предишните банди, а ефектната вокалистка Кристина допринася още повече за готиното ми впечатление от групата. Звучат песни най-вече от последния им албум Забранета Планета, а към края на сета енергичната им певица извиква на сцената още 7 музиканти (саксофонист, тромпетист, перкусионист, втори барабанист, кийбордист, ксилофонист и миксиращ агент), за да забият няколко готини парчета заедно, които, уви, чувам за първи път и ми е трудно да идентифицирам. Приключват към 22:30 под възторжените аплодисменти на публиката и с поне един фен повече.

Отново има пауза, но този път решавам да разнообразя с разходка до втората зала, за която вече съм чул, че е място, обитавано от странни звуци и герои. Там намирам да се трудят над звуковия фон местните звезди DJ Goce (S.A.F.) и LD Pistolero, които гастролират по груби сметки пред 600-700 човека, някои забавляващи се активно, а други просто зяпащи или разхождащи се. От краткото си пребиваване в тази ъндърграунд зала, оставам с впечатлението, че слушам македонски еквивалент на Ъпсурт, който определено не е „втора цедка“, но така и не се задържам достатъчно дълго, за да навляза в дебрите на местната рап сцена.

Паузата този път се оказва по-дълга, а на сцената се очаква не кой да е, а The Locos, предвождани от Pipi - бившият вокалист на известните испански ска мисионери Ska-P. Ще кажа само, че час и половина преминават бързо в бясното и безспирно ска темпо, наложено от лудаците чрез много ска и пънк (еднообразен на моменти, но пък доста танцувален). Както добре са се изразили организаторите: „вокалот и шоуменот од бендот, се поjaви со нов импресивен сет и мокен бунтовен бенд“. Неговото присъствие е повече от запомнящо се – постоянно скачане, тичане от единия до другия край на сцената, а и смяната на няколко костюма в преобладаващо цирков стил не дават никакво време на публиката да си отдъхне от танците или спокойното пого. Някъде тук установявам, че имам доста голям брой познати пред сцената, което допълнително ме стимулира да продължа с неумелите си опити да танцувам ска. Въпреки лежерно изминалите 70-80 минути, идва време The Locos да слязат от сцената, но не без бурни викове на одобрение и молби за бис.

Минават 20 минути в смяна на декори и подготвяне на инструменти преди да дойде ред да изгреят в подчертано жълтурести цветове едни от баш хедлайнерите на фестивала Dubioza Kolektiv. Без каквато и да е уговорка, протакане или намек за капризно поведение, момчетата (цял септет) от Босна и Херцеговина започват с известната си смесица от балкански ритми, рап, пънк, поп, гръм-и-бяс и каквото-още-може-да-побере-гювечът. Не знам дали има много смисъл да отегчавам с дълги размишления над тяхното присъствие на тазгодишния Taksirat, но само ще спомена, че това е бандата, която (почти) измести Kultur Shock от личната ми плейлиста с модерни балкански ритми през последните няколко месеца. Та... чуваме-скачаме-пеем на Kazu, Firma ilegal, Marijuana, Vidi, Vidi, Vidi, Blam Blam и Balkan Funk.

Залата е пред пръсване, почти всяка песен се пее наизуст, а и погото е придобило една плавна, почти приятелска форма, при която преходът от танцуване е почти неуловим. Almir Hasanbegović не издържа на изкушението и се гмурва в публиката, която с радост го понася на ръце. Следват още няколко песни и заигравки с публиката, така че и Fatboy Slim да завиди на балканския фънк. Цялото шоу продължава около 80 минути, след които едва ли някой от публиката поне малко да не се е изкефил така, както само ние, балканските екземпляри, умеем да го правим. А Dubioza Kolektiv успяват с един звуков замах да поставят Босна и Херцеговина в центъра на балканската музикална карта.

Излишно е да споменавам, че след такова размазване като това на Dubioza Kolektiv, огромна част от публиката решава да закрие фестивала за себе си. За момчетата от Београдски синдикат остава нелеката задача да закрият голямата сцена... след кратка разходка и странната (поне за мен, в този час и на това място) музика на DJ Carl Craig, бързичко се връщам към централната зала, където намирам 7-8 здрави и амбицирани момчета да рапират вдъхновено на чист сръбски език, а отпред групичка фенове да скачат и пеят заедно с тях. Раздават се, в никакъв случай не изглеждат като „дискретни хероjи“ по името на последния им студиен албум, както и остатъците от предишната публика, които бясно се съпротивляват на късния час и изразходваната енергия. След около 50 минути Београдски Синдикат напускат сцената, оставили повече от добро впечатление, а с тях завършва и самият петнадесети юбилеен Таксират, поне на главната сцена.

Оттук насетне всеки поема по своя път – някои към хостелите си или импровизираните си кревати, други към незнайни кръчми, а трети – кой знае накъде. На сутринта това се повтаря, но нашият малък отряд е решил да предприеме туристическа и кръчмарска обиколка из Скопие, където, както отбелязва един приятел „античните сгради все още са в строеж“. Целият описан музикално-културно-туристически микс оставя у мен впечатлението, че Taksirat се е превърнал не само в истинска скопска гордост, а и в балканска фестивална институция, която е редно да уважим и догодина.

Повечето снимки ни ги дава Елена Топлийска, останалите са на автора J3r0nim, а някои са нагло присвоени от мрежата за свободен достъп, посредством локалния ни интернет доставчик. Фостата!
коментари [0] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: But the greatest thing by far is to be a master of metaphor. It is the one thing that cannot be learnt from others.
Аристотел