LIVE REPORT

Om в Истанбул

Отдавна исках да видя Истанбул. Съзнанието ми винаги е рисувало шарени и ароматни картини, където определения като древен, пъстър, пищен, богат, одухотворен, изпълнен с история и истории се преплитат в ярка картина на калдъръмен лабиринт, обсипан с джамии, стари сгради, кули, минарета, мостове и гъмжило от всякакви хора, култури, етноси. Като средновековно международно тържище. Каквото е и бил, разбира се.

Отдавна исках да гледам Om на живо. Заради Sleep. Заради Om. Заради Al Cisneros. Заради изумителния полет над музикалното и културно наследство от Изтока, Запада, дуум ъндърграунда и безвремието на народната музика, пакетирани в ортодоксални икони. Заради това, което са тези артисти и хора.

Видях и двете наведнъж. Просветление. Вероятно подобно са чувствали пилигримите, когато достигнат светите места и паднат на колене пред личния си избор за светиня. Е, без техния изпепеляващ религиозен плам, но с чувството на напън вътре в гърдите, усещането, че ще се пръснеш на молекули от досега с персонално важни хора, гледки и звуци.

Пътуваме ден по-рано и спим в Бургас. Явка, да благодариш на майка ти за страхотното гостоприемство! Сутринта рано, ама наистина рано ставаме за душ и… пак заспиваме. Тръгваме към 9, като минаваме и през денонощните закуски срещу Морската. Оттам по пътя към Малко Търново. Зимното слънце свети ниско през предното стъкло на Пежото, навън е студено и духа ужасен вятър, вътре обаче е топло и уютно, слушаме хубава музика и пътуваме през красивата Странджа по живописния и явно поддържан тесен път. Минаваме през границата и излизаме на първокласен междуградски път, който е малко по-широк от автомагистрала Тракия, макар и без да е квалифициран като магистрала. Имаме около 300 километра до Истанбул. Прави ни впечатление, че всички земи от двете страни на шосето са обработваеми и наистина се обработват, използвани са за различни култури, като никъде не забелязваме пустееща нива. Минаваме през три града, пътят ги пронизва през средата и продължава напред, ние по него.

Когато стигаме Истанбул, имам чувството, че сме нахлули директно в най-централната му и плътна урбанистична част. Не! Пътуваме още повече от час, като тепърва навлизаме в града, на път към квартал Бейоглу. Спираме постоянно да питаме на бензиностанции за адреса на хостела, сдобиваме се с едно тесте карти на Истанбул. Не е чудно, че повечето хора ни насочват ориентировъчно само за квартала или площад Таксим – невъзможно е да познаваш улиците на този гигантски град.
Никога не съм виждал толкова много пространство, заемано само от една административна единица. Огромен е! Пътуваме три часа до него. После още три часа, докато намерим хостела. Невъзможно е да не правиш нарушения на правилника за движение – всички ги правят. Клаксонът е основно изразно средство. Но по-скоро звучи като поздрав и заявление: „Здрасти, и аз съм на улицата“. Хората постоянно свирят, пешеходци изхвърчат навсякъде, но няма начумерени или ядосани лица, всички са спокойни и усмихнати. Знаците за забранен завой са просто част от пейзажа. А пейзажът… Не сме в Ориента, но това определено не е Европа. Колкото повече приближаваме центъра, толкова по-малко са високите сгради. Градът е растял с вековете на ширина, не на височина. Стари постройки, архитектурни красоти, джамии, сред красиви къщи, минарета, протегнали върхове към небето… Трудно е да се попие отведнъж. Невъзможно е да се преживее за мизерните 24 часа, които сме там.

Намираме хостела към 6 вечерта. Отдъхваме малко, Алѝ от рецепцията ни дава поредната карта, този път само на съседните няколко махали, като ни посочва къде се намира IKSV – младежкият културен център, където е концерта. Според него няма и 15 минути пеш. На нас ни отнема около два часа с цялото лутане и краткото спиране в малко и уютно ресторантче със страшно вкусна храна. Ҁok güsel! Малко преди да намерим залата, попадаме на тясно магазинче, пълно с английски и белгийски бири и сирена. Няма начин, един Wild River pale ale на английската пивоварна Fullers е в ръката ми, докато криволичим из баира.

Концертът е обявен за 21.30. Намираме културният център малко преди 21.00. Това е последна дата от турнето на Om. Дали ще има мърч? О, да. Макар и не така пълен, както искаме, всеки от нас петимата си тръгва с тениска, диск или плоча.

Залата е на две нива – тесен правоъгълник, където се побират около 150 човека но с много висок таван, като около три метра над главите ни има тераса, която опасва всички вътрешни стени на помещението. И до началото на концерта всичко е пълно. Над 250 души са дошли да гледат Om. Колко ли биха събрали тук? Реторични въпроси…

Започва навреме. Примъкваме се почти най-отпред. Тримата са – впечатляващият Robert Lowe зад пулт и лаптоп, с китара и дайре в скута, Emil Amos зад барабаните и той, човекът, чийто бас бута светове, Al Cisneros, на 3-4 метра от нас.

Robert пуска запис с мантрата от Addis. Добавя звуците, реди ги като вманиачен библиотекар стари томове по местата им по дървени лавици. Прелива в Sinai. Вади дайрето. Свири почти трансово, клати рошавата си глава с щръкнали мустаци и брадичка. Прилича на обсебен вуду-магьосник. Тактува с крак. Започва Meditation is the Practice of Death. Al се впуска в пулса на Rickenbacker-a. Напълнял е. Пуснал е грамадна брада. Иначе е същият. И гласът му! Пее така хубаво, почти хипнотично, вярно, точно, топло. И танцува, докато свири. Тялото му се гъне с извивките на мелодията, докато пръстите му опъват струните и играят по грифа. А Emil Amos е невероятен. Точен, методичен, техничен, ритъмът извира от него. Не, това не е концерт, това е откровение, истина, медитация.

Свирят половината Advaitic Songs. Свирят и неща от God is Good, както и по-ранни парчета. Почти без да се откъсват от каноните на албумите. Но не механично. Вглъбено и вглъбяващо. Хората около мен стоят и попиват. Никой не помръдва. Музиката е религия.

State of Non-Return. Басът тътне, чист, хладен, но и неспокоен, стиска гърдите; главата на Al се клати напред-назад. Усещам, че и моята. Стоим един срещу друг, той проповядва, аз (се) изповядвам.

Bhima’s Theme е последна. Отново една проникновена монотонност, но изпълнена с далечна нега, като несъзнат копнеж по забравен сън. Al настъпва фъза. Рязко. Без преход. От колоните се откъртва грохот, който почти ни стоварва по гръб. Оттам насетне песента е лавина, каменно свлачище, земетресение. Тялото ми вибрира от пращящия плътен звук, от напрежението на стиснатите юмруци и желанието да разпъна кожата си с поне два номера. Край. „Благодарим ви, Истанбул, надяваме се скоро да се срещнем отново.“ И си тръгват, за да застанат малко по-късно на щанда с тениски и дискове, да разпишат, говорят и се снимат с всеки. Бяхме едни от последните, които си тръгнаха. Те бяха последни. Истински докрай.
коментари [5] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: In the battle between you and the world, bet on the world.
www.despair.com