LIVE REPORT

If you gonna do it, do it live on stage

Clutch издадоха десетия си албум, който е толкова як, че някак още не можем да си съберем коньевете и да му напишем ревю. Нали – знаем си, че ни пука мозъчетата и това ни стига. А като говорим за Clutch, става ясно, че няма как да няма и голямо турне след албума. Голямо като тях самите.

След толкова години яко бачкане и става все по-ясно на все по-широка аудитория, че Clutch са най-яката рокенрол група днес. И логично, с Earth Rocker най-накрая се качиха на корици на списания, канят ги на големите сцени на големите фестивали. А хедлайн турнето им е с немалко разпродадени дати. Включително в Атина, за където се наложи да преместят концерта в зала с капацитет над 2 хиляди души. Която също се оказа sold out. А ден преди това Clutch сгазиха Солун. Където беше и Rawk-a.

Я сега да се преброим – аз, ти, той, тя, ние, вие, сите... Оттук-оттам, в Солун на 13 юли специално за концерта над 30 българи пъплят по гръцката жега, пукат сувлакита, лющят бири, смучат дим и живот си живеят. Следобед пък, пред празния все още клуб, трима от нас се сблъскват с Neil Fallon и Jean-Paul Gaster. След като усетих изтръпването и треската да преминават през дупките на съдраните кецове, извиках Neil по име и изтърсих най-тъпото, което ми хрумна: “Neil, can I shake your hand?” Естествено, че може. Това са Clutch и някак е трудно да си представиш да са задници. И разбира се, оказват се едни от най-благите пичове, с които съм се срещал.

После пак в центъра за още храна и бири. И в малкото ресторантче на дъното на тясна улица седят те четиримата и целият им екип. Хайде и ние. Ракия, узо, миди... И снимки, автографи, дрипаво циганче с акордеон („Ама вие българи ли сте?”), което също влезе в кадър. Ухиленият Neil, който заявява: “I have never met so many Bulgarians!”, споделени бири с него и Jean-Paul в кръчме отсреща. Ще се видим довечера в Principal Club!

Довечера, в Principal Club получавам фотопаса от Detox Events, които се оказват ебати пичовете и се натъпкваме най-отпред, в залата, в която има над 1000 души, дошли да видят една от най-силните рок банди днес. А през това време тъкмо е започнала втората песен на Planet Of Zeus.

Гърците издадоха втория си албум Macho Libre през 2011, а след това доста постъпателно създадоха име в европейската стоунър сцена, като стигнаха и до Desertfest, а в родината си се радват на сериозно внимание. Виждам го и в тълпата, която крещи текстовете им и мамка му, куфее, мошва, раздава стейдждайв, пот и енергия, чак да завидиш на четиримата на сцената, които се сцепват от кеф и къртят шумен роук до безсилие. Сетлиста е съвсем поравно щипнал и от двата им албума. И на живо са безобразно динамични и заразителни. Нали се сещате за клипчета на банди като Truckfighters например? Или сте идвали на двата концерта на 1000mods в България? Е, нещо такова. Барабар с желанието на публиката да се пръсне на части по другарчетата наоколо. На сцената са почти час, изсипват се и се навирам пред решетките, заедно с още четирима желаещи да снимат the almighty beard and its accompanying (un)human individuals.

Clutch излизат към 22.30 и започват с Earth Rocker. И тогава някъде се къса нишката на разум. Директно влизане, вътрешно вулканче, сърцето ще ми пръсне гръдния кош и ще скочи за рокенрол-валсове по сцената, а фотоапарата забравям какво прави в ръката ми. What’s this about limits? Sorry, I don’t know none. И цялата песен. Естествено, че я пея, сори, вия отпред и, съдейки по снимки, лицето ми изразява безмерна тъпота от радост. Имам общо три песни пред сцената и взимам и давам каквото мога и няколко дози кеф отгоре. И трите са от новия албум. После се навирам в тенджерата с подскачащи хуманоидни пуканки. E, хората около мен са съвсем от нашите – брадати, рошави, ухилени. Пеят, танцуват, блъскат се, куфеят. И то всички. Клубът е разделен на няколко стъпаловидни нива. На най-предното сме около 300 души. Няма човек, който да стои статично. Няма нищо друго освен потна рокенрол радост в приемопредавателен протокол между публика и група.

Още една нова песен и следва класически хеттрик от Blast TyrantCypress Groove, Profits of Doom, The Mob Goes Wild. Ебаси, това последното име колко е вярно с оригинала! Тълпата къкри като събрание на джакръселови териери. Хората се катерят един върху друг, преплитат тела, прелитат метри над себеподобните и рисуват такава дива картинка, че инвалид да си, ще проходиш и то право към погото. Скачам, крещя, дивя се, радвам се и се чудя, колко ли по-слаб ще бъде концерт на Clutch в София. А Солун дори не е столица. Иначе ей го къде е – 300 километра...

Прескачаме в песни от различните албуми на групата – все любимости, все засилени по типичния клъчов начин от сцената – с отношение, енергия, желание. Звукът е супер, където и да прелетя се чува отлично. Публиката е супер – адекватна, истинска, зареждаща. Групата е супер – неслучайно любимци от 10 години. Изобщо, концертът е един безспирен роук купон. Да ти е кеф, докато си там и да не усещаш умора, защото пред теб бучи чудесен рокенрол генератор, а песните те плъгват директно към тока. Песните... започва The Regulator, онова парче, което преди години накара брадата ми да расте със сантиметри в минута, а сърцето ми да точи пулс направо от недрата на Земята. Чувствам го като подарък – лично за мен е. И за още хиляда клъчоида наоколо. Разтапям се в маранята от китарите на Neil и Tim и плувам в ритъма на песента. И идва Big News I, която блъска тялото ми във фънки груува си и започвам да се кълча (клъча?) неусетно, прегръщайки всеки познат и непознат до мен. Танци, пеем, скачаме... Ооо, Изабела! Къде се губиш в края на сета?

Край ли? Неее! Не и преди един бис, неотбелязан в сетлиста. Началните акорди на Electric Worry изкарват групата обратно на сцената, а публиката е във високоволтов електрошок. Вляво от мен фен пали факла като на футболен мач. Отваря се кръг около него. Хората се пазят, но опасност реално няма. Само дето плъзва пушек напред и преставам да виждам човешки лица, само силуети в мъглата. Песента избухва в епиката си, ритъмът влиза с ритник. И през димния облак виждам черни фигури, които се хвърлят напред, катерят се една върху друга, блъскат се наоколо, танцуват и вилнеят, пеейки колкото им стига въздуха. Няма как да не се сетя пак за лемингите. И аз съм един от тях, малка капка по потното тяло на Principal Club, отприщена от бясната жега на любимата ми банда.

И както е и в албума, Electric Worry преминава в One-Eyed Dollar. После... после ще го мисля. Още съм там, с Clutch и 1000 страхотни техни фена. If you gonna do it, do it live on stage, or don’t do it at all. Ами, вярвам ви, бе! Благодаря!

Ето още снимки.
коментари [7] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: ...че почти всичко може да стане "човешка природа", ако обществото го дефинира като такова.
Квантова Психология - Робърт Уилсън