LIVE REPORT

Депеш Вот

Еуфорията и делириума не мога да отърся, но трябваше поне да мине мускулната треска преди да седна да попиша върху това, което се случи на 12 май. Не да го опиша. Такъв опит би бил кощунствен.

Локацията е добре позната от 2006. Групата е добре позната отпреди да се родя. Наясно си с концепциите за: да пееш и да не можеш (да откъснеш очи от Дейв), депрес мот (състоянието на объркано подпичкуване докато чакаш трамвай 12 към стадион Локомотив) и прочее дипи шмоти. Наясно си, че при такова стечение на места и обстоятелства, денят няма как да е обикновен.

Като такъв, денят си имаше и някакви минуси. Нека приключим набързо с тях: Да си руснак и да си се наредил от обяд със все сушената си жаба, да са те оборудвали с гривна и хиксче на електронния билет, но пет часа никой да не те светне, че на тоя вход нямат машинка за отчитането му – не надо! Изобщо, мизерно е от всичките безброй (четири) входа да има необорудван. Триста мъки, за да влезеш къде? Локо-то е по-уместно за Einstürzende Neubauten, отколкото за Depeche Mode. И то не като място за концерт, а като източник за звукови семпли на соц останки и заплашителни козирки. Нейсе, ние си го обичаме ако ще дори само заради 2006, а стадионът е побирал още какви ли не чудеса. Трето и последно, в случая можеше да побере още бая хора. До всички, които не бяха там: еми, да сте били.

Тъй. След изхвръкване като тапи под налягане и безмилостен спринт към оградата, след още два часа чакане и откриване на стари и нови приятели, след малко преждевременен дъждец, имаме шанса да чуем прясната банда F.O.X. Мацката вокал е хибрид между Robert Smith и Courtney Love, само че без аурата на култ. Поне е достатъчно смахната, пък и излиза по къса сатенена нощничка на кръстове, така че прощаваме. Виж, на басиста може и да не му простим, ако ни падне – освен, че е дълбоко във филма и блещука, стегнатите му рифове са най-хубавото нещо в изпълнението. Останалото: чао. Жалко, че не докопахме съпорт от Trentemøller, но от друга страна… е все тая.

Понеже Depeche Mode са много повече от музика, загряваме още с кратко клипче за благотворителната кампания на групата с Hublot: защото чистата вода е благодат, но няма причина да е и привилегия.

Масите издигат простичкото и красноречиво послание \"We vote for you\" (що ли не написах „Флеч президент“ на бюлетината, току виж бе хванала дикиш). Малко преди девет пристъпваме към същинската част. Welcome to My World всмуква в алтернативна вселена, сведена до една чудовищна сцена. Все пак трябва да е достойна за тези, които крачат по нея, а Anton Corbijn е жесток демиург и безмилостен естет. Основният мотив са триъгълниците, а три подобия на летящи чинии обогатяват светлинните ефекти. Естествено, във фензоната се врязва и висок подиум, по който Dave да потропва с токове и да дарява щастливи мозъчни кръвоизливи на пищящото множество долу.

Следва едно от най-наситените парчета от Delta Machine – Angel. „And, Lord, I felt so small.“ Който се е подготвил добре, се дере с полубожеството (полу?!) Dave, а който не се е, просто се люлее със зяпнала уста и вдигнати ръце.

След това се скача: на тревата, по седалките, по цялата дискография на Depeche Mode. Имаме Walking in My Shoes, после Precious и Black Celebration. Заглавната песен от петия студиен албум да групата е стояла в концертно забвение твърде много години. От екрана се разлива уютна тъма и попива в нас. Но колкото и мрачна да е музиката на Depeche, на самата група не липсва сериозна доза чувство за хумор, което Corbijn канализира по странни пътеки. За справка: всичко визуално от обложки, през видеа до концертно поведение.

Precious например e илюстрирана чрез трогателни кучета с влажни носове и доверчиви очи. Други визуализации включват човек сред танцуващи искри, силуети, надписи. Ярки цветове се редуват с черно/бяло. При Halo ярко червен триъгълник (ореолът) рамкира пътешествие, което напомня малко на Enjoy the Silence. Самото Enjoy the Silence пък е илюстрирано по този начин. И докато девойките дишаха и преглъщаха в триъгълните си пози, моят дъх спря и дори не успях да се концентрирам като хората върху емблематичните акробатики на Dave Gahan1.

Andy, Dave и Martin влачат черни триъгълници по пресечен терен или просто релаксират сред природата и си разменят шапките. Това пък става на черно белите записи, които придружават повечето парчета от Delta Machine (освен отварящите две, чухме още Should be Higher, Soothe My Soul, първия сингъл Heaven, за което изпълнение феновете бяха подготвили хартиени маски. Също, намекът за бис беше Goodbye.

В средата, тъкмо след една безумна интерпретация на изначало безумната Barrel of a Gun, идва моментът за Martin. Сценичната пот и непрестанната смяна на ексцентрични китари са поизгладили доста бръчките по лицето му. Ноктите му са безупречно черни и той ни дарява със все по-разчупени инструментали (справка: Personal Jesus, което от нещо с „дръннн“ е еволюирала до нещо едва ли не със сола). Освен това, изпява Higher Love. Звучи покъртително добре и при все, че доста хора са чули тази песен за първи път на стадиона, останалите са достатъчно, за да изкрещят в див хор BY A HIGHER LOVE преди Martin и да извикат усмивка на лицето му. „Търпение, човеци“ – казва усмивката – „Далеч не сме приключили с вас.“ Продължава с When The Body Speaks – и двете в албумите се пеят от Dave, но тембърът на Martin запазва емоцията и съвсем леко я рафинира.

A Pain That I’m Used To си струва да се отбележи с това, че присъства в драстичен реаранжимент – по-бавна, не толкова експлозивна, но също толкова брутална, колкото и в Touring The Angel. За сметка на това, Just Can’t Get Enough идва в същата форма, в която се ражда през 1981. Така де, някои неща просто не се пипат.

Когато след повече от двучасово шоу и пет песни бис, Depeche Mode си тръгват, на сцената ни изпраща умопомрачително слайдшоу от страхотно шарени вариации върху тази снимка. Всички или повечето са правени от фенове, участвали в състезание, специално организирано за турнето. Резултатът е най-прекрасният кич, който съм виждала.

Два часа по-късно тълпи все още се точат по влажните улици. Два дена по-късно все още всичко ме боли. Чудно дали две седмици ще стигнат, за да се се възстанови и душевната рутина.

Едва ли.

1Това е човек, който с един мах на ханша отприщва писъци и мексикански вълни по стадионите. Няма да описвам какво става като разтърсва дупе в продължение на минута и половина с гръб към публиката. Не знам как Бийонсе успява да спи нощем. Дано Дейв никога, ама никога не се научи да танцува като хората.

Благодарим за чудесните снимки на Metal Katehizis!
коментари [0] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Няма вечни врагове, има вечни интереси.
Сталин