LIVE REPORT

Anastasis

Преди малко повече от 15 години с един приятел отидохме в тях, свихме два джойнта и за повече атмосфера дръпнахме завесите на хола и пуснахме лампата на слаба светлина (полилеят имаше ключ за регулиране на силата на светлината), като в средата на стаята издърпахме саксията с почти двуметровото растение, с посипани с жълтеникав прах листа. После той пусна една касетка и в продължение на повече от половин час се въртяхме бавно около саксията, като около древен тотем. След това седнах в креслото и пред очите ми минаваха картини на древни градове насред пищни тропически джунгли, пълни с величествени, обрасли с мъх и растителност каменни храмове, отдавна изчезнали племена, полускрити в зелената мъгла от реката и сред короните на дърветата, наоколо се носи ритуална музика, а някъде от върховете над джунглата един космически глас пее на отдавна забравен език...

Албумът беше Spiritchaser, а споменът от първата ми среща с Dead Can Dance не е избледнял изобщо. От 15 години откривам космическата хармония, мелодията, изпяла Земята и съединяваща я с Творението всеки път, когато слушам музиката на Lisa Gerrard и Brendan Perry.

Тогава някъде групата се разпадна, the carnivale was over и останаха сред великите и недостъпните, една химера, жива единствено в записите, в пулса на Земята и в ритъма на сърцето ми (ни)... До миналата година. Когато Lisa и Brendan обявиха, че се събират отново (както за кратко през 2005) за нов албум и световно турне.

„Правим невъзможното, независимо дали най-близкият им концерт ще бъде на Острова, в Конго или по Хималаите, но ще ги видим поне веднъж на живо!”, беше категоричният пакт между петима приятели и отчаяни фенове на Dead Can Dance и зачакахме да обявят датите за турнето. Солун. И още в средата на пролетта имахме билети за 21 септември (21 е сакрално число).

21 септември. Белият Опел и петимата фена ядем километрите към Солун. След Благоевград изоставяме начумерената есен и се отпускаме в пост-лятната топлина на балканския юг. Солун. Вятър, паяжина от тесни улички и тотална невъзможност за ориентация без помощ и указания (в случая, от българи, живеещи там). Хостелът – мизерно бунгало по баира на една адски тясна уличка. И мъжка любов в обща стая. Препускане за храна (и бира), магазин за стари плочи (леле!) и... Gis Theater (Тетаърът на Земята) – високо над града, над морето – открита сцена, с каменни седалки за 4000 зрители, разположени амфитеатрално над красива сцена, от лявата страна на която се извисява стръмен каменен рид, в чиято основа са подредени борове, с монтирани под тях жълти прожектори, които изпращат няколкометровите сенки на дърветата по скалите над тях. Зад сцената няма платнище, декорът е поляната, осеяна с кипариси и още борчета. Толкова красиво място, толкова подходящо за музиката на Dead Can Dance!

Не запомних името на младежа с ханговете. А и те са инструмент, който втръсва адски бързо. Половин час тропане по ламарините им и после...

Един по един, петимата музиканти, които пътуват и свирят с Brendan и Lisa излизат на сцената. След тях се качва и самият той, отново с черна риза и в откъс от секундата публиката замлъква, преди да гръмнат аплодисменти, секнати от нейната поява. Lisa Gerard бавно застава на мястото си, приковала вниманието на над 3 хиляди зрители, достолепна, елегантна, крайно скромна на движения и едновременно с това жена с присъствие, като кралска особа. За пръв път, след толкова години, само фактът, че я виждам, ме кара да забравя какъв език говоря и къде се намирам. Премигвам и Brendan запява: „We are ancients, as ancient as the sun” и следващите два часа са крайно лична магия за всеки един от нас.

Сетът им е така построен, че слушаме целия Anastasis (не, Анастасе, колкото и да ти се ще). Възкресението. Новият живот на дуета. Великолепен албум, черното слънце, изгорелите слънчогледи, от които ще се родят новите златни слънца, в цялата си мрачна прелест. Прекъсната от заклинанието на Rakim и Lisa на янгкин, инструментът, който от края на 80-те става сериозна част от почерка на групата. Следват Kiko и красивата средновековна арабска приказка Lamma Bada, преди отново да се понесем по мелодиите от новия албум, преливащи в отдавна любимите пътешествия на Sanvean и Nierika. „Затвори си очите и слушай, много е красиво” и опитвам, и е красиво. Но е красиво и да видя спокойните, изваяни от древна енергия фигури на сцената, залятите в зелени светлини дървета и храсти на разлюляната от вятъра поляна, окъпаните в огнено скали и замлъкналите хиляди зрители.

Редуват се песни, доминирани вокално ту от Brendan, ту от Lisa, спокойно отстъпващи централната позиция пред нас, сменящи инструменти, почти пасивни, но хора, при които и най-малкият жест с пръст, с глава, има силата да измести центъра на Земята, тъй като познават ритъма й.

За народната гръцка песен Ime Prezakias Brendan вади бузуки и черпи с шепа опиум и елинската публика е на крака, кърши китки, пее, танцува, хора около мен не издържат и не, не е пошло (представете си тези хора да изпеят някоя родопска мистерия у нас), красиво е и слушам изповедта на наркомана, без да разбирам и дума, щастлив, че съм част от всичко това. И на всеки плах въпрос преди концерта „дали ще могат да пеят пак така, като на онзи концерт от 1994, дали Lisa пак ще може да издигне високо глосолалиите, да ни потопи в тежкия драматизъм на гласа си, дали Brendan ще звучи все така сигурно и силно във вокалните си партии”, още след втората песен се спогледахме и си отговорихме с по едно тихо „да”.

Lisa ни подсеща за епичната сила на саундтрака на Gladiator с Now We Are Free и както концертът беше открит с първата песен от Anastasis, така последната All In Good Time е официалният край. Оттеглят се. Няколко хиляди са на крака, брулени от вятъра навън, разкъсвани от урагана в гърдите. И те се връщат. Спомен за Into The Labyrinth и This Mortal Coil, където Lisa Gerrard се включва с Dreams Made Flesh. Отново слизат от сцената. Въпреки че знаем сетлиста, че в цялото турне няма промяна в него, викаме Dead Can Dance обратно на сцената за кавъра по Song To The Siren на Tim Buckley (Brendan) и сякаш взетата от шотландските хълмове Return Of The She-King (Lisa), преди да слязат за трети път от сцената и Lisa да се върне само със съпровод на клавир за съвсем новата Rising of the Moon.

Гледаме я, в черната й рокля, със златист шал и топло зелено наметало, нежната нега на песента се разтваря бавно в мрака и тя, иначе толкова пестелива на жестове и реплики, се обръща за пръв път към нас с тихото “You are wonderful. Good night!” и си тръгва, а аз не виждам нищо през призмата на сълзите.

Благодарим за снимките на Полина Тодорова!
коментари [4] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: You have to learn to crawl, before you learn to walk.
AEROSMITH - Amazing