LIVE REPORT

Dancers to a Discordant System

Meshuggah, братче. Това е едно от имената, които лично аз чаках да се домъкнат в нашата забравена от бога държавица от доста време. Любовта ръжда обаче не хващала, а някакви хора разправят, че ако много искаш нещо, то неминуемо ще се случи. Да оставим Ню Ейдж лайната настрана и нека да се концентрираме върху това, което реално стана близо до терминал 2 на летище София. За колко неща се сещате като ви кажем Швеция? Освен шведските маси и тройки? А така, започваме.



Около 17:00 се бяхме наредили пред фестивалните порти, мирисът на тресавище се усещаше стабилно, а някакви разкъсани мисли за баскервилското куче + 3 литра бира + две марихуанени цигари ми се въртяха в главата. Така сред усмивки и шегички влязохме в зоната на фестивала. Определено останах очарован от избора на място още от пръв поглед - приятна поляна със склон от едната страна, а от другата слънцето залязва над София, зеленичко, кално, както си трябва. Знаех само, че има една група Asphyx преди да започне пълната метъл мелачка на Loud Festival, ден втори.



Взехме си бири, много ясно и започнахме да се настройваме с Asphyx, които бяха на сцената вече. Нещо не мога да разбера къде беше дуума в цялата работа, холандците удариха класически суров дет метъл, ама то има една тенденция да се слага doom на всичко напоследък. Само, че ние знаем и Apshyx не могат току-така да ни преметнат. Иначе добро сценично поведение, предполагам и хората които се бяха събрали пред сцената се изкефиха. На мен лично не ми пукаше, особено след като отидох на официалния мърчендайз щанд и се оказа, че няма нищо на Meshuggah... Нищо де, повече пари за бира.



Около 18:00 започнах да се придвижвам по-напред, защото знаех какво ме чака. Друг е въпросът защо една голяма част от публиката се оттегляше в обратна посока, явно привлечена повече от кифтьетата и кибапчитата (които впрочем бяха доста добри, шишчетата също), отколкото от математически формули на Meshuggah. И така, момчета, най-силната банда за фестивала беше на сцената, Marten и Fredrik започнаха да ни диктуват урока, а басистът (Dick Lovgren) ми докара ОГРОМНА усмивка с тениската си на Willie Nelson. Но това беше забравено още с Demiurge и от оловните залпове на лудия Tomas Haake зад барабаните главата ми се напълни с кръв, а вратът ми съвсем логично започна да я разхлажда с резки движения напред-назад. Лекият дъждец, който в един момент се превърна в картечен огън с доста голям калибър, изобщо не помогна на жегата и вече сред кал и тела, преминахме през Do Not Look Down както и още едно парче от последния Koloss, за да стигнем до Bleed. От тук нататък усещах само и единствено шляпането на калта под и косата над мен, както и топовните откоси от сцената и мощните адски вокали на Jens Kidman. Толкова истинска емоция в толкова подредена музика, че е почти на границата да не бъде напълно разбрана и оценена. New Millennium Cyanide Christ и Rational Gaze ми изкъртиха и последните останали силички, а както се виждаше наоколо - всички бяха в подобно положение. Вече имаше и хора, които сякаш току що бяха излязли изпод пещите на Исенгард - кални, дишащи тежко коси и слюнка.

Както се казва, всичко много хубаво, ама защо трябва толкова кратко. След 1 час тресня, Meshuggah благодариха за топлото посрещане, а ние ги изпратихме с аплодисменти и викове, докато Jens шляпаше по чорап по сцената, оставил кец сред лайняната каша пред себе си, когато се метна на крауд сърфинг. Определено големи, братче!

Вкуса на машинно масло в устата още не беше отминал, а чакането за бира се увеличаваше прогресивно с наближаването на Slayer. Няма какво да се лъжем, 90% от публиката бяха заради това там. Е, аз исках да видя още едни други две банди.



Max Cavalera се появи на сцената отнякъде, но опашката за кебапчета, а после за бира си каза думата и изпуснах малка част от началото на сета. Честно казано, изобщо не бях впечатлен от Soulfly, които хаотично и вяло сновяха из сцената, а Макса не можеше да реши дали иска да свири на китара или не, дали иска да пее или да говори. Няма значение, Soulfly винаги са били от любимите метълисти и поскачахме искрено на класики като Back to the Primitive, Seek’n’Strike и Prophecy. Заигравки с Black Sabbath и Pantera. Все пак двама от нас така и не издържаха и се хвърлиха в калната центрофуга с урук-хаите по време на зверски надъханите компоти от по няколкоминутни къса от едни от най-здравите соулфлайски откоси. Тиня, пот, пого и Max Cavalera на сцената. Това в гащите ми дали беше кал?

А на мен ми се пиеше бира, отново. Слънцето вече само лекичко загатваше за своето същестуване, а ми предстоеше да гледам Annihilator и Slayer.



Annihilator винаги са били една от любимите хеви метъл/траш формации, а Jeff Waters си е истински изруд на китарата. Определено зарибен, както и бяха момчетата на сцената, изслушахме по-новите нещица, но неминуемото завръщане към Set The World on Fire, Alice in Hell и моят личен фаворит - Never, Neverland си казаха думата и откосите с главата зачестиха, сякаш раните които бях получил на Meshuggah бяха заздравяли. Абе, траша лекува, копеле, заеби ти! Стегнат сет, без много много реплики, чудесно изсвирени песни, което се и очакваше и една прекрасна подгрявка за титаничните Slayer.

Kerry King имаше рожден ден. Дебелият гологлав чичко излезе със своя BC Rich и ни отвя тиквите - директно, безапелационно, без право на обжалване или каквото и да било. Не мисля, че е нужно да коментирам изобщо какво точно се случи - Slayer бяха големи за пореден път, в което си мисля че никой не се е съмнявал. Само един намек: Какво ще кажете за час и кусур 80-тарски резачки от най-голямата траш банда? И Gary Holt от Exodus на мястото на ранения от паяк Jeff Hanneman.



Така след много метъл завърши вторият ден на дивашкия Loud Festival. Лежерното излизане от зоната на фестивала показваше само едно - хората бяха изкефени, бяха извадили кой каквото имаше да изважда от себе си, а емоциите със сигурност, както знаем, могат да заглушат всички останали възприятия. Това и се случваше с мен - бях изгледал четири любими банди и нямах думи.

снимки: Нико Петрас за RockliveBG
коментари [17] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Живей всеки ден така, все едно ти е последен, защото рано или късно ще се окажеш прав.
Ray Charles (1930 - 2004)