LIVE REPORT

Getting Loud

Да, шумно е тия дни около втори терминал на столичното летище. И не от двигателите на самолетите. А от двигателите на двудневния Loud Festival – десет на брой, по пет на ден.

Доволен съм, че Loud Concerts пренесоха фестивала от каварненския стадион в София. И сравнено с морското градче, тук условията във фестивалната зона са къде по-добри. Дори ако щеш къмпинга, като не е необходимо да си разпъваш палатката върху гробове. Има павилиони с храна (и километрични опашки), има няколко щанда с бира (и километрични опашки), има метъл караоке, бънджи кран... за други атракции не се сещам. Освен за калта. Кал виж, има в изобилие за всички. Цял месец София е напоявана ежедневно и е попила влагата. И още на втората група, тъпченето на едно място, подгизнало от постоянни дъждове, обръща поляната в свинска кочина, а от близкото езерце се влачат талази миризма на жаби. Като на Уудсток малко – щеш, не щеш, тръгваш си кален до ушите вечерта.

На входа сме към 16:30. Отпред стоят Бабата, Мената, Тошко Сепултурата, Златин и още няколко видни бургаски елементи, въртящи ръбесто шише уиски. Бабата ми го тиква в ръцете с думите: „Не можем да влезем преди да свърши, ше трябва да помагаш”. Приятел, нужда и уиски, няма как.

Вътре сме. Редим се на опашките, подсилваме с по няколко картона от по пет бири, докато започнат самите концерти. Tristania и Lacuna Coil имат яки пички зад микрофоните.

Към 19:30 обаче напълно забравям и певачки, и кал, и бири, и странната оранжева лютеница, с която цапат кюфтетата – на сцената излизат могъщите Behemoth и се сещам за ступора, в който изпаднах, когато ми хвръкна главата от първата среща с тях през 2007. Ov Fire And The Void е началото на сета им и в следващия час главата ми е въртележка, краката джвакат в тинята, а поляците газят, газят, газят. Земетресение ли? Behemoth действат като каменно свлачище върху нас. Nergal си разделя вокалите със Seth и Orion, а чудовището Inferno разстрелва с нагледно показно за какво може да се използва тлъст сет от барабани и две каси. Обещаха парчета от последните два албума – убиха ни с тях. Обещаха стари песни – имаме ебати прочита на Moonspell Rites. Не бяха обещали Christians To The Lions, а ни я стоварват с брутална сила и мощна скорост. “Feels good to be alive”, извиква Adam от сцената. Гласът му е сериозен, силен, дълбок. И му вярваме. Човекът, който пребори левкемията и се върна на сцената и начело на величествения звяр Behemoth стои изправен пред нас – внушителен, впечатляващ, истински. Завършват с епичната Lucifer и си тръгват, а аз нямам желание да слушам, гледам и говоря повече.

Symphony X са ми изключително скучни и нямам нищо против докато свирят, да правя компания на Румбата за най-дългото чакане на опашка за варена царевица – над двайсет минути. А после да се размотавам с поредната петичка бири и да си говоря с различни приятели, с които се засичаме основно по концерти. Това е сред най-приятните страни на всеки фестивал. Още повече, когато не те интересува какво се случва на сцената в този момент.

В следващия обаче ме интересува много. Отдавна зарязах хеви метъла, няма тръпка към ретроградните банди от 80-те. W.A.S.P. по всички критерии трябваше да са до Judas Priest, Manowar, Helloween и всички останали герои, които величаех като хлапе. Да, ама не. Все още изтръпвам, когато си пусна The Crimson Idol, става ми весело, когато въртя плочите с първите 3 албума, а записите им от последните 5 години ми харесват адски много. Да, това е шести концерт на Blackie Lawless и компания в България и четвърти в София. И пак съм на предна линия, за да попия харизмата и китката любими песни.

Започват с медли от On Your Knees, The Real Me и L.O.V.E. Machine. После същото темпо с Crazy от последния засега Babylon. Скок назад с Wild Child и гмурване в още един хетрик от 80-те: Hellion, Scream Until You Like It и I Don’t Need No Doctor. И добре, че познавам песните. Басът и барабаните са така нагъзени, че мелодиите чезнат в пукот и трясък. Loud, loud, ама дайте и малко музика! Иначе Blackie може да е съвсем пестелив откъм реплики, но е абсолютна хала на сцената. Препуска напред-назад, крещи си лириките, пее, ръмжи, куфее, а момчетата до него откачат в хедбенг, сола, ежене и рокенрол позьорщина. Абсолютен кеф! И ние пеем, разбира се. Всяка една от песните. На The Idol ми се разтреперват калните крачета, а при Chainsaw Charlie осъзнавам, че освен няколко литра пот и урина, съм оставил в тресавището и гласа си. Сега допивам уискито и отивам пак натам да си го търся, преди Slayer да са го сгазили до смърт. Грешка. SLAYEEERRR!

снимки: Нико Петрас за RockliveBG и Никола Шахпазов за собствен кеф
коментари [2] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: If I were not a physicist, I would probably be a musician. I often think in music. I live my daydreams in music. I see my life in terms of music. … I get most joy in life out of music.
Albert Einstein