LIVE REPORT

Извън времето

Първи март, сняг и мартеници, пъстри мисли и двуцветни конци се оплитат в набиращия скорост водовъртеж на събития, за да може в един момент всичко да застине.

Шведско време, каза някой – но ако е хладно, не се усеща така, особено след като влизам, а Von Hertzen Brothers тъкмо са почнали. „Не знаехте, че ще дойдем, нали?” – пита Mikko (Von Hertzen) с усмивка и е почти прав. Който е знаел - е забравил. В крайна сметка сме тук за една друга група, нали. Само че финландците се оказаха страшни сладури, па ако ще и да не бих си ги пуснала за нещо друго, освен пижамено парти. Розовите светлини и шарената прог-рок-психиделия стоплят залата моментално, макар присъствието преди да наближат хедлайнерите да е доста рехаво. Не мога чистосърдечно да заявя, че личи как половината група са кръвни братя, но е очевидно, че изпитват удоволствие от това да свирят заедно. На вид членовете на бандата са по-шарени и от парчетата си. Расти и мъниста, потници и барети, дълги коси и очила с дебели рамки… Сякаш някой е направил представителна извадка за двайсетинагодишните и им е тикнал инструменти в ръцете. Хипстърът, пичагата, металягата, момчето, което сякаш фотосинтезира вместо да яде. Последният, естествено, е сравнително новото попълнение на клавири Juha Kuoppala. И всичко това на фона на песни, които почти в прав текст те пращат да си пуснеш дълга коса, за да сплиташ цветя и водорасли в нея, да свариш кафе и да опечеш мъфини на гаджето, преди да се тръшнете на тавана (подът е мейнстрийм). Spread the LOVE, baby!

В паузата залата се напълва стабилно. Хора звучно вият (явно ракия), а едно прозрачно русо привидение ме кара да си мисля за еднорози. По едно време имаше понятие „фен на Opeth” – специфично горско животно, но последният албум окончателно разби на пух и прах всякакви опити за рамкиране на бандата и феновете. Наоколо има от всички.

Сцената потъва в червен дим. Мощните радиатори пред нея излъчват жега – излишно – понеже уплътнената тълпа вече и без това гори от нетърпение. И ето, че се появяват - дългокоси шведи с чарлстони, лежерни, все едно влизат в хола си – Opeth на вашето внимание, господа (и дами, най-вече дами, предвид силно изявеното женско присъствие). Mikael Åkerfeldt се центрира сред собствените си текстове, налепени по пода. Чудя се дали има пищов и за бъзиците, но едва ли. Космическите звуци на Through Pain to Heaven1 отстъпват на The Devil’s Orchard – първият плод от реколта Heritage 2011. Всичко, което ми е било в главата, добро и лошо, се изпарява моментално и се смесва с дима, стелещ се под краката на шведа. Åkerfeldt е хърбав като човек, който през последните 20 години се е хранил само със собствените си сополи. Обаче аурата, която излъчва, е в самоуверения дух на „Здравейте, аз съм Микаел и обичам стари рок парчета, стари вицове и стария си пуловер. Какво ще кажете да ви поговоря малко за музика или сте твърде заети да ме боготворите?”

I Feel The Dark довършва масовата хипноза. Мисля си за миналото: слушам Opeth от години. За бъдещето: как ще ги слушам още. А сега… ами сега дори дишам един и същи замърсен въздух с тях! Дотук бяха темпоралните възприятия. Оглеждам се в море от лица и всяко е като моето: широко отворено към бандата, пък дори и с премрежени очи.

Следва неизбежното: Face of Melinda. Към началото на солото си припомням каква беше еуфорията от онези най-първи концерти в живота – бандата е любима и мислиш, че няма да има друг шанс да ги видиш, затова трябва да се размажеш максимално докато са пред теб. Само че се размазвам като за пръв и последен път едва няколко месеца след като за гледах тези хора с тази песен в Каварна. И ако другата седмица повторя, пак ще плача от кеф – с ония, големите сълзи, дето са толкова наблъскани с ендорфини, че се надрусваш докато подсмърчаш.

„I feel dirty” споделя Mikael и смехът връща част от разсъдъка ми, колкото да се ориентирам към свободно място и чаша. Следва поток от спомени и забавни истории за Dio, значи е дошъл ред на Slither. Удивително е колко по-добре звучи на живо. Може би заради това, а може би поради посвещението, но публиката изпраща парчето с особено силни аплодисменти. Åkerfeldt не бърза да продължава с музиката и решава да прочете едно фенско послание, че дори да го украси. “I’m adding some shit” –скромничи той. После прекъсва шита с Credence. А когато започва To Rid The Disease… е, хвана ме неподготвена. За мой ужас следват бъзици с мустаци и се сещам за Akerstache и kroegressive cock rock… Но когато чувам „Fredrik, you should get a moustache” (e, май е отправено към Åkesson, ама знае ли човек), мога само да кимна. Мустак-мустак. Тъй рече Åkerfeldt.

Folklore – едно от най-силните парчета в Heritage. Heir Apparent и The Grand Conjuration напомнят за предишните два албума. „Sssatan, thank you, baby”, гласи коментарът ми по въпроса и нямам представа защо, но това е резултатът от автоматичното писане в състояние на транс. Уж The Drapery Falls ще е последната песен, защото и те трябвало да пият алкохол, но ние си знаем урока – как така ще мине без Deliverance. И този път дори не усещам как минава чутовното аутро. Според всички нервни окончания – още продължава.
1На Popol Въх!

Галерията е тук.
коментари [7] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: В работите на сърцето не слушай ума. В работите на ума не слушай сърцето.
Ал. Балабанов