LIVE REPORT

Песни за зима и огнени коси

Гледам към бележките, които съм си водил на тъмно, по време на концерта, намирайки страницата опипом. За Tori е само едно: „Започва Suede, тя остава сама и...” до края на концерта нито веднъж не съм посегнал към тефтер и химикал. Нито исках, нито се сетих. Тя беше там, пред мен и още 3 хиляди души. Над два часа. Съвсем, съвсем тя. Tori Amos.

Нямам ясен спомен за откъслечните неща, които съм слушал на Tori по радио/телевизия през деветдесетте, но никога няма да забравя какво ме връхлетя, когато една приятелка ми даде двойният To Venus And Back, прясно излязъл в края на лятото на 1999. И то не толкова студийният диск, колкото концерта от турнето Plugged. Облечени в безумно въздействаща музика откровения от една невероятно талантлива и експресивна жена, певец, пианист, творец. И няколко месеца безспирно завиване в юргана от тръпки, които колоните/слушалките неминуемо будеха в мен. Още нямах компютър, музика трудно се намираше, особено алтернативна такава и с голямо усилие и търсене си купих касетките с From The Choirgirl Hotel и Boys For Pele. Естествено, албумите и до днес са ми едни от любимите изобщо. И някъде година по-късно в магазин с дискове на оказион, ме погледна бялата обложка с малкото квадратче в средата и кафеникавите букви отгоре. Повече от десет години този диск наистина поражда земетръси. Разпъна на кръст консервативния музикален келеш и събуди приказната Зима, влюби ме в цяла нова палитра от звуци. Пиано. Глас. Откровения. Лудост, облечена в червенокос талант. Не, няма нищо сексуално в това. Tori Amos ме влюби в емоциите, които всеки тон на пианото, всеки хрип на гласа й пораждат у мен. Егоистично, но и крайно вярно. Успях да чуя всичко, да гледам няколко нейни видеокасети и знаех, че някой ден, някак трябва да я видя на живо. През 2008 я изпуснах в Букурещ. Но тази година Tori дойде в любимата Виена и нямаше никакъв начин да не посетим.

Скапаното време никак не успява да удави удоволствието от разходките в австрийската столица. Твърде красив, удобен и приветлив град е Виена, макар и с оловносив капак от облаци и постоянен вятър и набиващ дъждец. Радвам се да съм пак там, радвам се да сме заедно и се радвам на свитата топка от напрежението преди концерт – нещо, което отдавна ми се случва твърде рядко.

Wiener Stadthalle отвътре напомня на НДК, но без балконите и без ламперията по стените. Червените меки кресла са достатъчно удобни, а местата ни са на един блок седалки от сцената. Всичко е подредено, удобно, хората не се блъскат, а в 8 без 10 един звънец ни подсеща да се насочим към местата, защото скоро започва. И в 8 Mark Hole излиза пред нас – сам със синтезатора и гласа си. Петте песни, които предлага не блестят с нещо особено, но Mark използва интересни хармонии, гласът му е приятен, а текстовете доста глуповати. Посвещава песента The Tori Tour на бившото си гадже, защото искал да сподели с някого радостта, че Tori Amos го е избрала за турнето си, но липсата на девойката го накарала да излее гордостта си в ноти и думи. Разменя няколко реплики с публиката, неусетно ни кара да се смеем на шегите му и след половин час ни оставя за кратък антракт.

После тихо, тъмно, четири силуета застават зад Bösendorfer-a и зазвучава струнна интродукция. И след нея, бяла фигура минава през сцената, в залата прозвучават викове и прожекторите осветяват Tori Amos, седнала в бяла рокля и червени коси зад пианото и с Apollon Musagète Quartet ни потапят в приказката на Night of Hunters. Седя изтръпнал и някак не мога да приема, че на някакви си 15 метра от мен седи Tori Amos и свири, и пее... Докато момчетата от квартета не обръщат инструментите си, за да ги използват като перкусии и сред потропването по телата на цигулките и стърженето по намотката на струните на челото, зазвучава Suede. От очите и ушите ми се смъква покривалото и изведнъж осъзнавам какво, кое, как. Чакрите се отпушват, слъзните канали също, космите ми търсят проход през тъканта на ризата, а краката ми не спират да треперят. Песента звучи толкова... вярно, толкова правилно дори и с този аранжимент, който няма много общо с версията от 1999, Tori свири на пианото, обръща се към нас, поклаща глава в такт, докато удря клавишите, навежда се към клавира Yamaha зад нея и е тази Tori, която съм виждал на запис, тази Tori, чиято музика обичам толкова много, тази Tori, която успява да ме разтърси емоционално по начин, който си личи съвсем физически. Дотук със скучната леля от последните записи. Няма помен от нея. Пред нас вечерта на 25 октомври свири и пее истинската Tori Amos.

Струнният квартет се оттегля и за повече от час Tori e сама пред нас. Сама, но с цялата си музика. Лепкавият минимализъм на Suede прелива в игривата Mr. Zebra, после отново скок в новото хилядолетие, преди да се върнем далече назад с Yes, Anastasia. Усещам как песента ме връхлита, нежното пиано, силният глас на Tori успяват да ме залепят за седалката и да ме оставят без дъх и сила. Поглеждам вдясно – не само мен. Най-естественият и директен отдушник на емоциите са сълзите – неканени, нечакани, просто начин да не гръмнеш отвътре, да не ти се пръсне сърцето в гърдите. Песента звучи великолепно, публиката е екстатична, а Tori прекрасно знае какво ни причинява и изобщо няма намерение да спира. Merman и Maybe California отстъпват път на прекрасната Siren от саундтрака на Големите надежди, а тя самата е усмихната и пълна с енергия. Изпъва се над клавишите, почти куфее, пее, мърка и те оставя с усещането, че освен музика, в този момент прави и любов, пред нас, с пианото си. Милва го нежно и споделя с нас “It’s her home”. Tori и нейните пиана, към които тя се отнася като с приятелки или любовници.

Apollon Musagète Quartet се връщат на сцената за Way Down, този път без госпел хор, но като чудесна прелюдия към... Spark. Тук и по този начин! She’s addicted to nicotine patches... неусетно съм се изсмял на глас от удоволствие, а вече седим на стълбите, между редовете, точно срещу нея и попиваме, попиваме и събираме. Spark заглъхва, няколко секунди тишина и... се разнасят белите акорди на Winter. Страх ме е да си отворя устата, за да не изпищя. Толкова важна и толкова любима песен. И със струнния съпровод звучи съвсем като в албума. Hair is grey and the fires are burning, so many dreams on the shelf… а четиримата пред нея издигат музиката рязко, издигат и вулкан в гърдите ми и не слушам песента, а я преживявам тон след тон, дума по дума. И когато започват отново да използват инструментите си за ритъм, преди да изкривят звуците на струните в почти джазово-метална атоналност във втората половина на Cruel, вече отдавна съм забравил ревността ми към тях заради Jon Evans и Matt Chamberlain, които свирят с Tori още от From The Choirgirl Hotel. Четиримата поляци са изключителни инструменталисти и импровизатори и прекрасно се вписват в музиката на Tori Amos. Cruel свършва и в същия миг няколкостотин души атакуват мястото пред сцената с викове и удавят залата в аплодисменти. Станали сме на крака, пляскаме, викаме и няколко минути нямам представа какво се случва, тотално омагьосан съм от концерта, от срещата с Tori, задушен в собствените си емоции.

Бисът започва с A Multitude of Shades – композиция на Apollon Musagète Quartet и пак се убеждавам колко силни композитори и изпълнители са цигуларите Pawel Zalejski и Bartosz Zachlod, виолончелиста Piotr Skweres и Piotr Szumiel на виола. Сами са на сцената, която е с няколко стилни високи завеси, откриващи тъмен фон, обсипан със звездни светлини, а над главите им се люлее тежък полилей. Tori се връща за Baker Baker и както обещава около час по-рано, „имам да изпълня още желания”. Все едно е чула мен. Разлива се умопомрачителния й кавър по Smells Like Teen Spirit, който винаги съм искал да чуя по този начин на живо, припявам тихо и пак се връщам във филма, който гледам в съзнанието си от 13 години. Carry, затварящата пиеса от Night Of Hunters уж закрива и биса... Но не и преди да скочим на крака, пляскайки в такт с лудешката и провокативна Big Wheel от American Doll Posse. So you are a superstar? Get off the cross, we need the wood. И дълго, след като Tori се е навела няколко пъти да стисне ръцете на феновете пред нея и се е скрила зад завесите, подтичвайки смешно на токчета, не мога да спра да отмервам ритъма с крак и да си изтрия щастливата усмивка от лицето. So maybe we’re a bliss of another kind.
коментари [1] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Вие хората, или поне повечето от вас, се придържате към политиката "око за око" и "живот за живот", известна във вселената като пълна глупост.
Прот (от филма K-Pax)