LIVE REPORT

Sell me the… In Flames

Малко под 1500 души решиха да гледат In Flames при втория им концерт в София. Подозирам, че старите метъляги са им сърдити за мейнстрийм звученето в последните албуми, пък и тази есен не е като да ни е празен концертния афиш. Хубавото обаче беше, че почти всички фенове на шведите бяха долу, на терена, та празно изглеждаше само по седалките, изключвайки двамата голи до кръста типа, които Anders поздрави лично от сцената. Anders ли? Обича да говори с публиката пича, да. А самата публика – момчета и момичета, браво за това, което показахте вечерта на 30 септември!

Noctiferia, също като In Flames свирят за трети път у нас. Словенците, за който не ги е слушал, коват мощен електро-метъл, който на моменти напомня на изродите от Mushroomhead, в други навява леки спомени от цеховете на Fear Factory, а най-много е Noctiferia. Брутално силни вокали летят изпод растите на Gianni Poposki, докато момчетата покрай него секат с ритъм и рифове парчетата от последния албум на бандата. Миналогодишният Death Culture е толкова стабилен акцент в сета им, че освен Bring Out the Beast от Slovenska Morbida, не се сещам да свирят нещо по-старо. Noctiferia стартират погромно с Terror – зверски зареден двуминутен сонарен побой и въпреки, че първите няколко песни ги гледат около 300 човека, петимата вилнеят по сцената, надъхани като атлети на допинг. Отпред глъхне, не чувам електрониката и вокалите, но като минавам по-назад, нещата зазвучават по-адекватно. За Demoncracy вече залата е понапълнена и много от хората около мен показват, че Noctiferia ги кефят. Няколкостотин човека скачат, крещят и куфеят, когато Gianni застава зад двата барабана в дъното на сцената и реве лириките на причиняващата аритмия Monarch, докато пребива цилиндрите. Завършват с Holymen и оставят още десетки фенове, които съм сигурен, че ще потърсят музиката им тия дни в нета.

Мисля, че в 9, когато In Flames излизат на сцената, пред тях ще има поне 2000 души, а се изненадвам неприятно, че са с няколкостотин по-малко. Но минута след началото със Sounds of a Playground Fading, хората в тълпата ми доказват за пореден път максимата за количеството и качеството. In Flames изплуват в синия сумрак малко след 21 часа и директно се впускат в хетрик от чисто новия им албум, а стотици гърла крещят думите заедно с Anders Friden. Отдаденост. Ключов показател за истинска фенщина. Настръхвам и определено не е от музиката – новият албум ми хареса повече от A Sense of Purpose и все пак надали ще го пускам често. Все пак това са хората, които издадоха Clayman, Come Clarity, Reroute to Remain и Jester Race. В това турне In Flames са решили да представят нови песни. И за час и половина не намекват, че си спомнят какво са записвали преди Colony. Но да не им се сърдим – с годините хората променят и вкус, и мироглед. Всъщност, това си личи и съвсем визуално – Anders е с брада и скрита под бейзболна шапка коса без дредове. Изглежда така, сякаш след края на концерта ще скочи в тира и ще си пусне Clutch. Bjorn е гологлав, с брада до средата на гърдите и отваря асоциации с Nick Oliveri, докато клати тиква и дели солата със стария/нов китарист Niclas Engelin (как можах да си забравя диска със Soulburner на Gardenian?). Деба тоя рокенрол!

След първата тройка пресни кебапчета има кратък разстрел от Trigger, Alias и Colony. Тук вече няма как да не се куфее. Отпред, отзад, по средата, по седалките, хора скачат и клатят екстатично телата с чупки в кръста и изпънати юмруци. Изливам бирата върху нечия глава, извинявай, ако четеш, пич, и се мятам във вихрушката... само да открия, че пого няма никъде! Това отдавна не ми се е случвало – хлапетата вилнеят, беснеят... в лично пространство и без физически контакт. До края на концерта правя нелепи опити да се поблъскаме със сродни катили, но освен една триминутна въртележка на Cloud Connected, друг бодиклеш не се случва и решавам да не преча на ентусиазма на младежта, отдръпвам се в по-задни позиции и се радвам на чудесната гледка на над хиляда чифта вдигнати ръце, пляскащи, докато приносителите им скачат в такт и пеят с брадатия тип пред себе си. Явно алтернативният метъл груув, който замени мелодичния дет, привлича по-пацифистична аудитория, какво да се прави.

Anders е в яко настроение, подхваща някакъв клефук, който му крещи, че е педал (ей, това да си алтернативен било голямо престъпление, деба и метълите!) и му бута микрофон да го каже на всеослушание, като го черпи и бира. И въпреки че възприемам доминиращите нови парчета леко апатично, бандата и заклетите й фенове определено не са там за отбиване на номера. Хората куфеят, пичовете на сцената куфеят, всяка песен е изпята сърцато, пасажи от Come Clarity са подарени вокално на публиката, а когато избухва Only For The Weak нито един чифт крака не се задържа на пода за повече от секунда. А малко преди финала, едно голямо българско знаме се завърта между шведите, с голямо тяхно лого на него и след няколко опита да го опънат на барабаните („Е, не сме хеви метъл група, затова и не правим такива неща, не ни се удават”), трикольорът каца на раменете на Peter Iwers. И... Take This Life. Ударно на живо. И лека нощ. Летят перца, поздрави, усмивки, а хиляда и петстотин човека си тръгват в щастлива потна колона.
коментари [1] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Only a mediocre man is always at his best!
W. Somerset Maugham