LIVE REPORT

Джаз, блус и чар

В ревюто ми за Gato бях писал, че това е един от най-хубавите поп албуми. Е, тази вечер видях, че на живо Миленита далеч не е поп. От джази груув, през жизнени фънки избухвания върху песните и аранжимент, оставящ студийните записи в локалното, Милена и бендът й са чисто удоволствие на концерт.

Studio 5 е тарикатски клуб в НДК – не е особено голям, но в притъмнената обстановка се веят силуети на лъскави персони, почти всичко е в махагонената гама, има си разпоредител, който се извинява, че няма места, но пък в крайна сметка притеснението на хората от сцената ни открива място на маса най-отпред. Сядаме, леда се поклаща в уискито и...

„Да започваме, ама ми се пишка”, споделя през смях Миленита и се разлива вълнистият ритъм на La Escalera. И онемявам. Едно, че Милена пее толкова добре на живо, колкото и в албума и второ, че музикантите на сцената с нея са невероятни. Веселин Веселинов – Еко шляпа бос по сцената и кове с баса си ритмичната основа на песните, пулсираща заедно с големия Джак във вените, ухилен под очилата, подскача или опира гръб в този на Мартин Ташев, който пък така врязва писъка на тромпета във фънки постановката на парчетата от Gato, че ми изправя космите по врата. Милен Кукошаров разказва клавирни приказки, като от разчупени рокенрол мотиви, вкарва хамъндови подложки и кара мелодиите да горят още по-ярко, а Росен Ватев ме подсеща за Jean-Paul Gaster от Live at 9:30 – на скромен сет барабани държи семпъл ритъм, освен в моментите, в които решава да те подсети за всяка пломба, която си имал в живота си. А Миленита? Присъствието й е като слънчев лъч в сумрака на клуба – мацката скача френетично, пее, смее се и добавя обезоръжаващ чар към страхотната свирня на групата си.

Feeling Blue е разпъната до блусарско поклащане с рокенрол избухване и крясъци във финала. Готиният ритъм, веселбата на Еко и Мартин (вкарващ тук-там по едно мързеливо „мяу”), докато припяват на Черни Котараци – много айляк и различно от албумната версия изпълнение, карат да тактуваш с крак под масата. Музикантите пък съвсем явно се забавляват и е видимо, че свирят с огромен кеф за собствено удоволствие, а това заразява неминуемо.

Пускаме се в Махалата под афро-трайбъл ритмиката на парчето, минаваме на преглед при Доктор Башар (изплезени езици не виждам, де) и въпреки че Studio 5 не предразполага към танци и вилнеене пред сцената, зад двата реда маси, няколко момичета танцуват, пищят и пляскат силно след всяка песен.

Малко след 23 часа е, усещам се, че тотално съм се размазал от кеф и доволство и не ми се иска да приключват скоро. Само че след час и нещо на сцената Миленита прибира четиримата юнаци. Но хората само привидно са интровертни. Следва такава канонада от пляскане, свиркане и викове, че много бързо петимата са пак пред нас и ни подаряват единствения бис и песента за моногамните насекоми, с която всъщност чухме за пръв път Миленита. После лаф, снимки и си тръгвам толкова ухилен от концерт, колкото не ми се е случвало от години. Голям кеф е да знаеш, че има още една чудесна група, която можеш да следиш по клубния афиш. Хайде следващият път с мен!
коментари [1] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Обичай свободата повече от живота!
Бетховен /1770 - 1827/