LIVE REPORT

Kavarna Rock Fest 2011

Последните години свикнахме с идеята, че който е изгрял на запад, залязва в Каварна. Свикнахме и с кюфтетата и леещата се бира по асфалта, както и с панаирджийските сергии. Само че групите, които дойдоха този път, ни оставиха в шах. Красиво беше да видим фест с банди, които хем имат създадено име, хем имат и бъдеще. Особено такива, които са и обичани, и чакани тук. Няма статистики, не ни и трябват. Достатъчен беше заразителният ентусиазъм, наелектризирал въздуха, размазаните щастливи физиономии, сбирката познати и приятели пред сцената, METAL MAGIC in the air, както писаха Arch Enemy в туитър профила си след това. Откровено не съм фен на Katatonia, Opeth, Moonspell и Arch Enemy – но видях какво причиниха на феновете си. Видях професионализъм, качество, (Федър), талант и любов. Нека отстъпя обаче място на напиращия Тодор. Кажи си го!

Казвам, че е лято. Което няма как да не е свързано със слънце и неумолими юлски жеги. Надали обаче би ни хрумнало някога, че в разгара на най-горещия сезон Kavarna Rock Fest ще събере на едно място една не малка част от есенцията на готик/дуум метъл сцената, сбъдвайки музикалните трепети на достатъчно голяма част от родните фенове. Да, някои ще кажат, че стиловата насоченост на Kavarna Rock Fest 2011 не е от най-популярните, но хората, обичащи групите участници, доказаха своята преданост и бяха там. И така...

Day 1 (Петък, 15.07): Say Just Words

Денят започва твърде, твърде рано. Някъде около 03:30 сутринта. Мързеливо се изнизвам от леглото и след екстремно силна доза кафе нетърпеливо снова из апартамента, в очакване повикa на компанията да се товарим и да потегляме към „далечния” изток. Не след дълго колата каца и се понасям заедно с две култови имена в, ако мога да се изразя така, метъл журналистиката в България (за мен беше голяма чест, юнаци! You rule!). Под звуците на банди като Katatonia, Tiamat, Paradise Lost и в разговори с въпросните двама бойни другари (между другото, пичове, нали щяхме да спираме за кафе на „Ромпетрол” около Търново?), пътят от София до Каварна минава сякаш за минути.

Озоваваме се в градчето някъде към 13:30 часа, тъкмо за началото на обявените signing sessions с бандите, но появата на неочаквани и непредвидени обстоятелства осуети плановете ми за близка среща от трети вид с групата, която отвори очите, ушите и съзнанието ми за метъл музиката – Paradise Lost. Ами, следващия път, опитвам се да се успокоя, с ясното съзнание, че следващ път я има, я не! Както и да е. През това време обаче, Алекс е успяла да преплува маранята до стадиона:

Нашата концертна дружинка тръгва в пет и нещо, топейки се от жега. Е, няма такава горещина, брат! Публиката е рехава, но Dreamshade забиват с хъс, широки усмивки и дива детска радост. Швейцарците бичат песен след песен от дебютния си албум What Silence Hides, вокалистът Iko Castelli се обяснява колко яка публика сме и накрая от ентусиазъм скача върху първите редици. Те пък го поемат охотно, а след като бандата се скрива от сцената, той продължава да се мотае наоколо. Голям кеф!

Абсолютно неподготвен съм какво да очаквам от тяхната музика (продължава Тошо), тъй като се сблъсках с тяхното име непосредствено след като бе обявено участието им на фестивала. Dreamshade свирят приятен мелодичен дет (твърде условно) метъл. И въпреки, че са сравнително млада група, стоят добре на сцената. Явно на всеки вокалистът е направил впечатление с дивеенето си. Dreamshade обират заслужени овации и определено подгряват добре публиката, която нетърпеливо очаква второто име за вечерта – легендите Katatonia.

За да бъда напълно честен, ще отбележа, че за мен е абсолютно разочарование да видя Katatonia първо по светло, и второ преди група като Sonata Arctica. Но... Съдба... Или мениджмънт...

Откровено казано, каквото и да споделя за изпълнението на Katatonia, едва ли би било достатъчно, за да опиша частичка от онази разтърсваща еуфория, от абсолютния катарзис, които изпитвам, докато гледам любимците си на сцена. А там Jonas приветливо ни поздравява и започва Forsaker от последния албум. Перфектен звук, перфектна откриваща песен, перфектни Katatonia. Във всяко едно отношение.

Още от първото парче личи, че самите музиканти искрено се забавляват и се наслаждават на повече от топло посрещане. Следва “Liberation”, а веднага след нея Jonas се обръща към Per “Sodomizer” Eriksson и посочвайки го, обявява My Twin. Феновете отпред откачат, пригласят с пълни гърла и напяват “you used to be like my twin… and always been”.

Искам да се докопам колкото се може по-близо до първия ред, за да се обърна зад себе си и да видя хората, които победоносно са вдигнали ръце и крещят с все сила. На сцената Jonas, Anders, Daniel, Per и Niklas са перфектни! Съвършени! Per е колоритът! Небрежно налапал цигара в уста, сешън китаристът снове из цялата сцена и сякаш само с поглед прехвърля на феновете допълнителна доза от настроението си.

С първите ноти на Ghost Of The Sun публиката избухва, а музикантите ни поднасят една от най-обичаните песни. Като цяло песните в сет листа акцентират върху последния албум, но в определен момент бяхме върнати към Last Fair Deal Gone Down с игривата Sweet Nurse, към Tonight’s Decision с размазващата Right Into The Bliss, както и към фаворитът ми за всички времена Discouraged Ones с I Break – песен, достойна да бъде химн на цяла една декада. Парчето ме изстрелва на друга планета. Емоции, чувства, мисли... Вълшебство! (Полудявам напълно, домоговам се до най-началните редове, точно пред Sodomizer и му показвам тениската си на Discourgaed Ones. Юнакът ми кимва и аз ОТ-КА-ЧАМ!) Неописуемо!

Минутките се нижат една след друга, а след всяка песен все повече ми се иска всичко тепърва да започва... Съвсем в тон с настоящия месец Katatonia ни поднесят July, а за завършек – Leaders (краят на песента премина в лека заигравка с Demons на легендите Entombed). Да! Защото шведите наистина са leaders. И с изпълнението си на фестивала го доказват абсолютно. Музикантите демонстрират абсолютна отдаденост и се представят наистина великолепно. Надяваме се, че скоро ще ги видим в България за хедлайн концерт, защото има още много какво да ни изсвирят! Дано само да не чакаме още двадесет години това да се случи!

След Katatonia на сцената се качват Sonata Arctica. Финландците си имат своята фенска маса, която избухва при появата им, а Тедо е един от тях. Я кажи при теб как беше!

Тедо: Ами, всеки знае, че не е препоръчително още първия ден на натоварване човек да се преуморява. Правилото важи в пълна сила и за посещението на фестивали. Ето защо присъствието на Sonata Arctica на тазгодишния KRF е чуден повод да открием сезона на каварненските кебапчетата и да съберем сили след Katatonia. Вадим голям късмет с кебапчийницата, тъй като вечерята ни нито бяга, нито лае, нито пък размахва опашка. Кла(с)но месо! Та така дъвчейки и преживяйки, посрещнаме тъкмо излизащите на сцената Sonata Arctica.

Началото е сингълът Flag in the Ground, който със своята динамичност предполагаме е загрял добре публиката, но на нашата маса чуваме основно височините на гласа на вокаликста Tony Kakko. Завръщането ни на стадиона е предшествано от няколко песни, сред които Binded No More, китарната Paid in Full и баладичната Last Drop Falls. Кулата закрива гледката ни, но виждаме живия страх в очите на няколко сгушили се едно в друго момиченца, докато потен металист куфее пред тях. Когато пробиваме към сцената, виждам цикламен сутиен, увиснал на стойката на микрофона. При изпълнението на Victoria's Secret анонимна фенка просто не издържала на прилива от емоции и решила да сподели с музикантите бельото си. Извод: power metal is sexy и още как! Страстите обаче са охладени леко с мелодичната и до болка позната Replica, последвана от поредната композиция от последната тава The Days of Grays - The Last Amazing Grays. Тогава из стадиона се разнася блеене – подсказка от вокалиста, че е ред на Black Sheep (не, финландците не са направили кавър на шлагерa на Ахат), която премина през няколко рифа от Master of Puppets на Metallica (където Тошо се обажда, клатейки глава: „Не сте достойни да свирите това, Sonata! Наистина!”). По време на Sing in Silence никой не мълчи, а всеки си избухва по своему на Fullmoon, с която Каварна посрещна първата луна за фестивала.

Бързо след като се мушват зад сцената, музикантите излизат за бис, пръскат в нощта черно-бели краски с Black and White и удрят динамичната Don't Say a Word. За довиждане и с обещания за ново скорошно гостуване, те все пак да не изневеряват на северняшкия си произход и боцват алкохолна доза с Vodka. Оставяйки ни пияни от спиртна любов, Sonata Arctica се прибират и отстъпват сцената на Paradise Lost.

Часът е 22:30. Сцената е скрита зад синкав мрак. Няколко прожектора осветяват единствено огромния трансперант на In Requiem, разположен зад инструментите. С появата на Adrian Erlandsson на барабаните, Greg Mackintosh, Steve Edmondson, Aaron Aedy и Nick Holmes шоуто започва.

Началото е повече от ударно – The Rise Of Denial от последния албум на йоркшърци Faith Devides Us – Death Unites Us. Paradise Lost гостуват за трети път у нас и усещането е все същото – сякаш никога не съм ги гледал. Същото вълнение, същите очаквания, същото нетърпение, същата страст към групата, която истински отвори очите ми за екстремната музика с магията, наречена Icon. И се надявам, че ще имаме щастието да чуем поне едничко парченце от величието на този тотален шедьовър. Малко по-късно в разгара на сета си, британците ми доставят това удоволствие. Другото, което е задължително да се отбележи е, че едва на третото си гостуване Paradise Lost получават наистина перфектен звук. Всичко, което трябваше да бъде направено за истинското удовлетворение от звученето в песните на групата, е сторено и така остава единствено да се надяваме, че самата група е във форма. И те са! Нямате представа в каква! Както винаги, гологлавият Aaron Aedy се раздава максимално, като доволната му усмивка се стрелва към феновете след всяко парче. Greg Mackintosh рисува онези така специфични за бандата мелодии и сола с присъщата за него лекота, а Nick Holmes отново е толкова пестелив на думи и емоции, но все така обаятелен и респектиращ фронтмен.

Nick Holmes и компания ни хвърлят в дълбокото от самото начало, като след откриващата песен чуваме и Pity The Sadness от класиката Shades Of God. Умишлено или не, Paradise Lost са избрали да не свирят песни от толкова подценяваните албуми като Host и Believe In Nothing, но за сметка на това разходката из тежките албуми е повече от приятна. Има Requiem, има The Enemy, от последния запис, прозвучава и I Remain, чуваме абсолютно задължителната и емблематична As I Die, разхождаме се из Symbol Of Life с Erased и No Celebration, а един от най-обичаните албуми на групата Draconian Times е представен от Enchantment, Hallowed Land и невероятната Forever Failure.

Сами можете да се убедите за силата на песните, които англичаните изливат върху тълпата, дошла да ги види.

В един момент, осъзнавайки, че всичко, което се случва пред мен е по-хубаво, отколкото дори съм си представял, разбирам, че съм останал без грам глас, а времето е отлетяло ей така и Nick Holmes казва “Thank you, good night! See you next time!”. Да, бе! Я обратно горе! И идва ред на първия бис с Faith Divides Us – Death Unites Us. За пореден път се убеждавам колко мощно и покъртително звучи тази песен на живо! „Ей, айде нещо от “Icon”, де! Чакам вече цяла нощ!”, мисля си и ето – Embers Fire. Потрепервам! Във всяка една композиция от този албум има нещо вълшебно, нещо, което ме кара да настръхвам от вълнение. Say Just Words. Ами да, ама каквито и да е думи са недостатъчни! Поглеждам към публиката, а там тълпата скача в ритъма на песента и припява заедно с Nick. Красота! Наистина красота!

След края на песента музикантите отново слизат от сцената. Този път паузата е по-дълга. Под тропота на феновете Paradise Lost се качват пред нас за втори бис, като Nick признава, че това е наистина последния път – The Last Time. “Heart’s beating… heart’s beating”… Песента слага края на една магическа нощ, в която, с малки изключения, всичко е толкова, толкова хубаво...

Day 2 (Събота, 16.07): Full Moon Madness When The Drapery Falls

Първата вечер бе истински унищожителна. Колко далеч може да стигне всичко това? Задавам си този въпрос цял ден. А тя... Съботата си минава в отмора и събиране на силите след снощната доза меланхолия. Плажуване, почивка и дълги беседи, преминали в обсъждане на видяното и чутото снощи.

В следобедните часове отново стягаме редиците и се насочваме към стадиона, за да хванем началото на изпълнението на британските детаджии от Sylosis. Успях да се поровичкам за тази група няколко дни преди феста и останах много приятно изненадан от това, което чух. Затова с нетърпение очаквам да видя участието им днес. Готино е да видя и първите впечатления на човек, който никога не е слушал такава музика. Алекс знае името им само от афиша:

Тедо ми обяснява: „Нали ме чу снощи като хърках? Не хърках, тананиках си ги.” Когато пристигаме, се оказва абсолютно прав. Жегата отново е убийствена, но това явно не пречи нито на бандата, която забива с хъс, ентусиазъм и дране, нито на рехавото, но весело пого пред сцената.

Англичаните са сред новите попадения в каталога на Nuclear Blast, което само по себе си показва, че не са случайна банда. И в това се убеждаваме с очите си. Момчетата ни представят песни от двата си записа – Conclusion Of An Age и Edge Of The Earth. Без много излишни приказки, адски стегнато и изключително майсторско свирене, Sylosis наистина са страшно силни. В изпълнението им имаше много заряд и енергия, с които си печелят симпатиите на голяма част от родните фенове. 40 минутна сеч и “Goodbye, see you soon!” Кратко и ясно! Идва време нещата да се поуспокоят, дори да се смрачат! Доста!

Tiamat са силни. Зверски силни. Мракобесни, иронични, стоящи перфектно на сцена. Посред крещенето и подскачането, Фред отбелязва: „Като Katatonia са, ама не се взимат насериозно и това ги прави ТОЛКОВА яки!” (всъщност, са единствените на феста, на чието мракобесие вярвам – хероиновите трипове и лични кошмари на Johan са съвсем истински и болезнени, затова и мракът на Tiamat е най-честен – бел. ред.) Също както Katatonia въобще не си подхождат с грейналото слънце, главно защото са Brighter Than The Sun. Разхождат ни през дискографията, от тегава тежест към премерено истеричен екстаз, тълпата отпред се сгъстява, развяват се коси, а шведите ни отвяват. И точно когато аха-аха да се пръснем по вятъра, правят опит да си тръгнат. Само че няма кой да ги пусне толкова рано. Ti-a-mat! Ti-a-mat! Ti-a-mat! – ентусиазмът на феновете явно ги изненадва и трогва дотолкова, че да се върнат, да обявят, че имат десетина минути време и да забият The Sleeping Beauty заедно с Matt Korr от Korr и Fernando Ribeiro... чакай, ти не трябваше ли да излезеш след малко? Мощен и доволен рев посреща и Gaia и Tiamat се скриват наистина. После пада мрак.

Вече е почти тъмно, сцената е готова. Звучи интрото In Memoriam и след него гръмотевичната Finisterra. Откриващата песен отлита като куршум и точно в момента, в който нощта се е разстелила над стадиона в Каварна, Fernando Ribeiro поглежда към небето и обявява началото на Night Eternal. Петимата португалци не се церемонят много-много и удрят и другия голям хит от посления си албум – Scorpion Flower. Останалата част от сета на иберийците е насочена изцяло към първите им два албума Wolfheart и Irreligious.

Сигурен съм, че едва ли е имало много хора, които са били против това. Песните са от два от най-емблематичните за цял стил албуми, пълни с магнетизъм, несъпоставим с каквото и да било. И докато Fernando реди строфа след строфа от лириките, китаристът Pedro Paixao търчи ту зад клавира, ту встрани, за да хване отново китарата. Wolfshade, Love Crimes, Of Dream And Drama, призрачната Vampiria се изнизват една след друга. Прозвучава и Trebaruna, след чийто край вокалистът изстрелва дайрето към публиката, преди да обяви началото на гигантската Alma Mater. Все още сме някъде към средата на изпълнението на португалците, но съм вече на 100% убеден, че с настоящото си изпълнение Moonspell надскочиха онова прекрасно шоу в София. Като поглеждам гората от ръце и се заслушах как тълпата припява Alma Mater, настръхвам болезнено.

Някъде по това време, сред публиката се появяват Matt Korr и Roger Ojersson, които за миг отклоняват вниманието ми от това, което се случва на сцената. Шведът е изключително приветлив и доста приятелски настроен, като не отказва нито за секунда да обърне внимание на всеки, който го забеляза.

А Moonspell... По всичко личи, че музикантите искат да дадат най-доброто от себе си, и като поведение на сцена, и като подбор на парчета – изнизват се хитовете от IrreligiousOpium, Awake, психарската Herr Spiegelmann, при изпълнението на която, Fernando награбва две огледала и започва да отразява светлината на прожекторите към публиката – невероятно ефектно и достатъчно въздействащо, за да нажежи обстановката, преди да обяви дяволската Mephisto. Последното парче за вечерта се нарича Full Moon Madness. И за да е ефектът от песента пълен, луната тази вечер е пълна, призрачна и магнетична. Под бледата x светлина Moonspell избират най-подходящото сбогуване с публиката и след опустошително представление и кратки благодарности към организаторите от Loud Concerts, местният street team на бандата, както и дългогодишните им приятели от Katatonia, Tiamat, Paradise Lost и Opeth, слизат от сцената.

Паузата минава неусетно бързо. Нетърпеливо се мърдвам на първия ред, за да мога да насладя изцяло на това, което ще последва. Не знам дали изобщо съм в състояние да ви опиша дори мъничко късче от съвършенството в изпълнението на Opeth.

Музикантите вече са на сцена под звуците на кратко интро. Без да обели и дума фронтменът и идеолог, основен композитор и емблема на групата Mikael Åkerfeldt кимва, давайки началото на The Grand Conjuration. Заклинанието е спуснато. Магията започва. Оттук насетне в следващите 90 минути се убеждаваме с очите си защо шведите са толкова големи. Свирят с невероятна лекота, свирят толкова прецизно, сякаш песните им са най-лесната работа на света. Музиката на тази група никога не е била лесно смилаема, но именно в това е красотата й. Да стоиш и да се захласваш в онези нескончаеми опуси, в които се смесват толкова много елементи, които да държат слуха ти, вниманието ти, изцяло приковани върху това, което се случва пред теб. И когато слушаш как Mikael редува гробовни ревове с хипнотизиращи напеви, се отнасяш някъде, където наистина можеш да се докоснеш до неповторимото, да се оставиш на музиката да те отведе в измерението, където съществива една единствена реалност, наречена Opeth.

Без много думи, след края на откриваща песен, Åkerfeldt засвирва началото на Face Of Melinda. Удивително. Лиричното, нежното начало на това парче звучи хипнотично, а рифовете в тежката част на песента влизат в съзнанието с покъртителна сила. Чиста форма великолепие. Петимата музиканти демонстрират удивителна сработеност помежду си, като годините, в които свирят заедно, постепенно започват да заличават натрапчивата липса на фигури като Peter Lindgren и Martin Lopez. Личните ми пристрастия към предишния ударник на Opeth си остават, но истината е, че с изпълнението си Martin Axenrot доказа и оправда категоричността с която бе заявено, че именно той е правилният избор за заместник на Lopez.

Споменавайки липси, сякаш наистина не се усеyd тази на Per Wiberg, чието място е заел Joakim Svalberg, когото видяхме малко по-рано с Tiamat. Новият клавирист е паснал като дялан камък в Opeth и освен с изпълнението на клавирните партии, се е заел да помага при беквокалите, както и със свиренето на перкусии.

Следва The Lotus Eater от последния албум, като след нейния край Åkerfeldt демонстрира чудатото си чувство за хумор. Личи му, че е доста приятно изненадан от нестихващите аплодисменти и неистови викове от страна на феновете. Понякога реплики от типа „защо не сме били в България и преди” звучат доста клиширано, но все пак наистина галят ухото. Съдейки по реакцията на феновете, иска ми се тези думи са били достатъчно откровени.

В момента, в който е обявено, че следващата песен е балада, в духа на Scorpions, съм убеден, че ще чуем Burden. Но получаваме нещо също толкова въздействащо – In My Time Of Need. “Summer is miles, miles away” – парадоксално! Изключително красива композиция, изключително красиво изпълнение. Усетили, че нещата стават твърде спокойни, музикантите взривяват обстановката с Master’s Apprentices от Deliverance. Със сигурност една от най-любимите ми песни на Opeth. Изпълнението на живо звучи така, сякаш слушаме самия студиен запис (същото спокойно можем да кажем за останалите песни). Fredrik Akesson и Martin Mendez постоятно обикалят из сцената и куфеят заедно с феновете, докато Åkerfeldt закалчиво подмята физиономии и подканя публиката. Слушайки песента си мисля „защо ви трябва да изоставяте това брутално звучене”, притеснявайки се относно задаващия се през есента Heritage. Но... Обратно към сцената. Там Fredrik е останал сам и ни поднася майсторско соло, преди музикантите отново да се съберат в пълен комплект и да ни изсвирят “The Drapery Falls” от “Blackwater Park”. След нея сме върнати отново към последната, засега, творба на шведите, “Watershed”, с песента Hex Omega, която закрива редовната част от сета им. След кратки бойни и окуражителни възгласи музикантите се връщат на сцената. Mikael е подготвил лека закачка с публиката, като иска да куфеем без музика. След като се убеди колко луди глави са българските, обяви Deliverance и последва финален 14-минутен катарзис.

Без много излишни приказки идват поклони и сбогуване. Някак си студено, биха казали някои, но това е положението. Банда като Opeth каквото има да казва, го прави с музиката си. Доказателството е пред очите ни час и половина. С това и втората вечер на Kavarna Rock Fest 2011 приключва. Някак неусетно, някак прекалено бързо и въпреки това фантастично!

Day 3 (Неделя, 17.07.): Rise Of Tyrants

Съботната вечер ме е изцедила максимално. И ако съм си мислил, че съм изгубил гласа си още на първия ден, то при изпълнението на Opeth тотално съч се лишил от всякакви възможности да комуникирам по всякакъв друг начин, освен с шепот. Неделя сутрин ме свари напълно разглобен, но само след час отново сме на вихъра на вълната. Ицо (лидер и фронтмен на Vrani Volosa, отчел се с култово интервю за фестивалното радио Tangra Mega Rock), когото с гордост имам за свой брат, навършва 32. Веселим се културно (засега) и си оставяме един два часа, за да съберем сили за последната вечер от фестивала.

За личните ми предпочитания третият ден бе най-благосклонен. Очаквам единствено Lake Of Tears. Останалите банди искам да наблюдавам от чисто любопитство и от гледна точка на неангажиран фен.

Откриващите Suicidal Angels гледах, когато гърците бяха подгряваща банда на Behemoth, при гостуването на полските титани в София преди няколко години. За момчетата от Атина участието на фестивала е второ гостуване в България за тази година, като по-рано те бяха съпорт на Death Angel. Та... Феновете са наточили зъби за олдскуул траш и си получават зверска доза от любимия стил, в най-чистата му форма. А, че гърците са истински машини на сцената, се убеждават всички. Изключителен заряд, много мощ, хъс и енергия. Неспирен мошпит долу пред сцената, потрошени глави, посинени тела. Класика в жанра.
Suicidal Angels свирят в същия зверски пек, както и предшествениците им от предните дни. И със същия кеф. Поне пет пъти чувам very FUCKIN much благодарностите и уверенията, че сме very FUCKIN страхотна публика.

Музикантите свирят около час, като ни разхождат из трите си албума, помитайки всичко живо пред себе си. Очевидно голяма част от хората знаеха за какво става въпрос и постоянно припяваха песните. Родният фен си обича траша и доказателството е повече от топлото посрещане, което получават Suicidal Angels гърците. От своя страна, фронтменът Nick погъделичка самочувствието на ултрасите, като каза, че в България хората винаги са адски луди. От изпълнението им най-много ме хващат песни като Reborn In Violence и Bleeding Holocaust. Гърците ни подаряват доза Slayer-настроение, ние се отплащаме с мощно пого, най-метъл денят на Каварна рок фест започва very fuckin силно!

След кратка пауза за настройване на звука Lake Of Tears вече са на сцената и започват с парчето Taste Of Hell от последния им албум Illwill, излязъл преди няколко месеца. Логично музикантите акцентират именно върху последната си творба, като от нея ни представят още Illwill, Behind The Green Door, U.N.S.A.N.E., Out Of Control и House Of The Setting Sun. Сред тази масирана атака от актуални композиции чуваме и песни като Ravenland, великолепната So Fell Autumn Rain, Demon You/Lilly Anne, Sweetwater и Crazyman. А докато четиримата свирят, в тълпата, скръстил ръце ухилено, разпознаваме Mas, басистът на швейцарските гиганти Samael, който, доволно ни напомня: „Нали знаете, че на 10 септември сме в София?”

Lake Of Tears оставят приятни впечатления с показаното от тях. Поне за хората, които оставаме да ги гледаме. Истината е, че редиците доста редеят, след бурното начало, поставено от предходната група. Уви, загрялата от Suicidal Angels публика остава по-скоро пасивна към иначе доброто представяне на Lake of Tears, което, разбира се, не попречи на дошлите заради тях фенове да скачат, викат и куфеят. Самите шведи не показват разочарование от това, че ги гледат малко хора, дори напротив, особено съдейки по поведението на китариста Fredrik Jordanius, който не спира да куфее като луд през голяма част от изпълнението на бандата. Daniel Brennare и неговата шайка свириха около осемдесет минути, като това време им е напълно достатъчно, за да ни представят добър подбор от парчета. Остава лека горчивина от липсата на песни като Forever Autumn, Headstones или Planet Of Penguins, например, но силно се надявам това да не е последната визита на Lake Of Tears у нас, та да наваксат пропуснатото.

Около 21:15 дойде време пред публиката да се качат и хедлайнерите за вечерта Arch Enemy. Шведската мелодична дет метъл машина е чакана от своите фенове от страшно много време и най-накрая хората получават това, което искат. Групата, предвождана от китарните виртуози – братя Amott, бас гигантът Sharlee D'Angelo и фронтдамата Angela Gossow, най-сетне стъпва на родна земя.

Появата на русата вокалистка детонира водородна бомба от адреналин сред публиката, а прорязващото й морския въздух зверско гласище действа като вторичен трус и Каварна се разлюлява от Yesterday is Dead and Gone - първият сингъл от излезлия наскоро Khaos Legions. Сетлистът на Arch Enemy е селектиран така, че да задоволи само младите фенове на бандата. Имаме пълно пренебрежение към силните (и малко по-смислени) албуми с Johan Liiva като певец на бандата и почти час и половина с дълбокия, но еднообразен хриптящ рев на Angela. Изпълнението им е разделено на няколко части, като включва сола на барабаниста Daniel Erlandsson и китарни такива на Chrostopher и Michael Amott. Под кански ревове и инструментални удари, тълпата е поведена към постапокалиптични светове с Under Black Flags We March, за да стигне до бойно поле, където се разиграва китарно сражение между братята китаристи. И докато Angela почива, братята се впускат в китарен онанизъм преди да продължат с Dead Bury Their Dead. Неусетно Snowbound поставя началото на биса, при който публиката избухва с We Will Rise и последвалия хит Nemesis. С него идвва краят на изпълнението на Arch Enemy, а и като цяло на Kavarna Rock Fest 2011. Докато звучи Outro-то, куп перца, палки и сетлисти летят към публиката.

Тридневното фестивално приключение Kavarna Rock Festival 2011 приключи. Не можем да пропуснем благодарностите към Loud Concerts за подбора на бандите, за това, че осигуриха перфектни условия всичко това да се превърне в реалност. И последно, но не и маловажно – и в трите дни на фестивала звукът бе фантастичен. Така всички успяхме да се насладим максимално на всичко това, за което бяхме дошли, а именно да си прекараме прекрасни три дни и да превърнем една или няколко мечти в реалност. Сигурен съм, че всички са останали доволни от това, което са видели, било то българи, сърби, румънци или гърци, каквито имаше в Каварна през трите дни. Националността няма значение. Събитието, което събра всички тези хора на едно място бе истинска наслада и въпреки, че не вярвам да е било финансов успех за хората зад него, се надявам да не е последното от този род, точно в този му стилов формат.
коментари [5] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Чудя се дали болката... болката, с която трябва да живееш - може да ти бъде приятел. Да бъде твоя сянка и другар... Чудя се дали това е възможно...
Лора Палмър ("Тайният дневник на Лора Палмър" - Дж. Линч)