LIVE REPORT

Големите господа и шарената Пепеляшка

Един концерт, чакан горе-долу цял живот. Една група, която не спира да свири на живо от повече от 25 години, освен по здравословни прекъсвания, но и без да издава албуми от повече от 15 тях. В случая със Cinderella обаче това може би е за добро. Иначе колко ли от любимите песни от 80-те щяхме да чуем на 15 юни? А така потапянето в магията на една от първите срещи с рока остана съвсем чиста и недокосната от времето. Виртуозите Mr. Big пък бяха чудесен бонус за присъстващите 3000 фена в залата.

Клишетата в хард рока отдавна са измислени. Веднъж на 3-4 години я се появи нещо интересно, я не. След като веднъж стандартите са установени, всичко опира до това как те да биват интерпретирани. Е, Mr. Big наистина владеят това.

Четиримата големи управляваха соц грозотията „Фестивална” вечерта на 15 юни. Около 15 минути след 8 вечерта започна един коцерт. Един концерт, който по начало бе насрочен за друго място, друг концерт, който трябваще по същото време да е на второ различно място. Та в крайна сметка двата концерта се прегърнаха във въпросната зала. Организаторските крамоли не са за тук.

Пръв на сцената се качва Pat, сяда зад барабаните, след което и останалите се появавявт, а Eric се изстрелва като ракета, за да забият откриващата от последния албум (ревю) Undertow. Е, той не спира да търчи по сцената през целия концерт. Може да си спретнат едно стейдж маратонче с Bruce Dickinson.

Виждаме номера с бормашини върху струните, нещо познато ни от Poundcake на Van Halen, показват ни и трика със зъби върху струните, какъвто навремето Jimi Hendrix е правил.

Май всички тези гъдели не успяват да грабнат част хората пред сцената, защото в една от паузите между песните се чуват скандирания, приканващи за съвкупления с представители на фауната. Жалко, че няма представители на PETA наоколо. Междувременно Ерик тропва импровизирано хорце, а Billy вади козове от ръката си. По-точно и от двете. Той е бас еквивалента на Eddie Van Halen с всичките техники, които използва. Не знам, не съм запознат със свиренето на бас, нито съм много навътре с китарата, ама запознатите осведомители изполват понятия като “дабъл тапинг”, “пикинг с три пръста” и други подобни. Демонстрацията преминава в Addicted to the Rush. Прибират се. Пак се появяват, за да изсвирят една от най-техничните песни въобще – Colorado Bulldog. Кавърите са ни спестени, а много от хората дошли на Mr. Big заради две по-известни песни, си остават само с едната. Тя е и единствената, на която се разпяват истински. А на четиримата не им пука. Нали затова са големи.

След като Mr. Big се скриват, едно стадо хора се юрва напред, заплашвайки да премаже каквото намери по пътя си. Някак на всички им става ясно заради кого се е напълнила залата. Ентусиазъм, писъци, тук-таме се развяват тупирани руси коси, скандиранията „Секс със животни” отстъпват място на "Cin – De – Rell – A!" и нетърпението пращи из въздуха.

Cinderella изскачат на сцената и ни забиват венозно Once Around The Ride. Не веднъж - много пъти тая вечер ще им отговаря мощен доволен рев и перфектно изпяти от публиката текстове. Една голяма част от хората може и да знаеха само Wild World и To Be With You на Mr. Big, но в момента всяка песен на пепеляшките е познат на всички хит. Леят се пот, ентусиазъм и рокенрол, гарниран с повече от прилично количество блус. Преди концерта един познат казва: „Гледай колко време чакахме да ни се изпълнят детските мечти! И като не знаехме английски, викахме на баладите блусове. Откъде да знаем, че блусът е нещо толкова радостно!” Радостно е, да. Радостта експлодира дори по-силно, когато старите ни приятели започват Shake Me (all night, she said!), после намалят рязко темпото, за да минем нежно през Heartbreak Station и оттам нататък ми е пълна мъгла от неописуемата еуфория да видиш толкова любима и уютна банда да свири стари химни, сякаш не е 2011, а ’88-ма. Гласът на Tom не е мръднал, искреността им е същата, каквато я чуваме в студийните албуми.
Били глем, били стандартни, били си отживели времето. Много важно. Онази вечер във „Фестивална” на никого не му пукаше за това, но хиляди гърла крещяха My gypsy road can’t take me home, мъже на по петдесетина години се просълзяваха, чувайки любимите си (нощни) песни, влюбени двойки се целуваха с широки усмивки и всеки истински фен знаеше – Don’t Know What You’ve Got (‘Till It’s Gone). Подозирам все пак, че всички в залата знаеха какво имат – прекрасната възможност да гледаш, пееш и обичаш в малко, свое си пространство, където само сегашният момент има значение. И му се наслаждаваха изцяло. Всяка приказка обаче си има край и понеже the more things change, the more they stay the same, Пепеляшка си изтърва пантофката и избяга точно в полунощ, оставяйки ни с бира за по левче, а дванайстата – безплатна. Когато излезем от залата, скъсаните дънки, рокли и тупирани коси ще са смешни за останалия свят. Еми да, we all need a little shelter, for some it’s the doctor, for me it’s rocknroll.

Галерията е тук.
коментари [2] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Мерило за истинския характер на човека е какво би направил ако знае, че никой няма да разбере за постъпката му.
Батето