LIVE REPORT

Eastern westside story

„Искаш ли малко клюки от кухнята?”, обажда ми се един ден по-рано организаторът на концерта. „Marty днес обядва в популярна столична пицария, и е доволен както от обслужването, така и от факта, че е останал неразпознат от клиентите.” Е, как да го разпознаят, мисля си, да не е Слави Трифонов или Миро от Каризма? „Освен това е направил кратка разходка из квартала, където се намира хотелът му. Направило му е впечатление колко зелена е София.” Предвид състоянието на повечето столични квартали, не е невъзможно вместо да се прехласвал с часове по дървета, бившият китарист на Megadeth и Cacophony да е бил снабден със сортов холандец. Знае ли човек, стрес покрай пътуване и участия, човещинка си е...

Опознаването на родната флора обаче не попречи на планувания за следващата вечер концерт да започне с точност до минутата, като за това несъмнено помогна и отсъствието на каквито и да е подгряващи банди. Преди това обаче имаше доволно количество представители на монголоидната раса, които сновяха напред-назад, проверяваха кабелите и инструментите и от време на време се провикваха на родния си език. Както знаем, маестро Friedman вече възприема себе си като гражданин на Страната на Изгряващото слънце, и надали някой от присъстващите двеста души е бил учуден от тримата колоритни японци, които придружиха своя именит колега на сцената. Едно нещо не разбирам – начинът, по който тези хора пречупват западната култура и възприемат най-абсурдните й черти. От една страна имахме басистче с прилепнало потниче, наболи мустачки и коса на кичури, вързана „на кукуригу”, от друга китаристче (беше ми необходима цяла песен време да разбера пола на въпросния) с шарена изрязана тениска и блещукаща розова китара, и накрая, но не на последно място – нагримиран и тупиран перхидролен барабаняга, непрекъснато гримасничещ, блъскащ барабаните като за последно и катерещ се при всеки удобен случай върху им. Всичко това ме навежда на мисълта, че един ден така или иначе ще станем жертва на Изтока, ще бъдем сготвени с ориз и изядени със соев сос, и въпросните ще нахранят децата си с нас, докато гледат аниме. Пазете се, клонингите атакуват!

Прекъсвайки темата за междуконтиненталния конфликт, няма как да не похваля Marty и невероятната форма, в която се намираше – близо два часа продължи разходката из соловата му дискография, разнообразявана тук-таме с някой инструментален кавър. Нямаше никакъв смисъл от певец, който да привлича вниманието на публиката – подобно на хипнотизатор американецът държеше почти плашещ зрителен контакт с хората, без да погледне и за момент шестструнната си богиня, която сякаш сама рисуваше мелодия след мелодия. Сравнително рядко бяха обявявани отделни песни (в такива моменти гологлав и мустакат японец носеше микрофон на Friedman и после го изнасяше, без да обели и думичка) – в общия случай парчетата се преливаха едно в друго и единствената граница между тях бяха, да кажем, чифт по-високо вдигнати вежди. По едно време лесно разпознаваемият риф на Asche Zu Asche на Rammstein неусетно се трансформира в My Oh My на Slade, за да премине в очакваната от типовете с черни (и преобладаващо на Megadeth, естествено) тениски Tornado of Souls. Други хитове от репертоара на мрънкащия Mustaine просто нямаше, и праволинейните метъли в публиката изглежда останаха с пръст в уста. Сори, пичове.

Единственото вокално изпълнение чухме в песента Letter – когато басистът Ryota срамежливо се приближи до микрофона и изпя неясния поради езиковата бариера текст. Настроението обаче бе напълно разпознаваемо след речта на Marty за катастрофите, сполетели неотдавна Япония. Последваха няколко парчета от Tokyo Jukebox, китарен дуел между Friedman и неговия партньор Takayoshi (добре, че е Google, че тея имена просто не могат да ми влязат в главата и това е!), както и Dragon Mistress от култовия Dragon's Kiss – като официален финал преди биса.

Time To Say Goodbye на Andrea Bocelli (която върна спомените за дупчеща прасеца ми игла в студиото на Емо от Gorgon... човекът беше завъртял DVD на ангелогласния италианец като фон!) ознаменува втората поява на четворката, но и тя не продължи дълго. Окончателният край се оказа едноименното парче от Bad D.N.A., последната засега творба на музиканта... по ирония на съдбата недостъпна другаде, освен в държавата на сушито, сакето и самураите. Аз казах ли ви, че тея хора кроят нещо?!
коментари [2] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Opportunities are usually disguised as hard work, so most people don't recognize them.
Ann Landers