LIVE REPORT

Тежестта на вековете

С метъла отдавна не сме в лепкава любовна прегръдка. И все пак, особено в дет метъла, има банди, от които ми настръхват космите на врата. Заради две от тях тази вечер си припомням удоволствието от ниско настроените китари, впити в ушните миди, докато барабанни откоси се опитват да ти разхвърлят скелета в диаметър от няколко квадратни метра. Пъхам късите гащи в раницата, с намерение да се преобуя в залата за погото, изравям два диска на Dew-Scented (дисковете ми на Nile са безследно изчезнали някъде) и се мятам с Иво и Тошо в колата, блажено потънал в гробовната тежест на Nile, които Most Of Evil са решили да поканят втори път и да поправя грешката от пропуска при първия им концерт у нас (да, и Grave изтървах, деба!).

В клуба, така спарен при спектакъла на Therion преди месец, този път има и климатик, и отворени прозорци, но и малко хора и така и не се налага да правя публичен стриптийз като на концерта на Hypocrisy. Звукът обаче е повече от приличен и към 7, когато Darkrise ритат предавката, вече потръпвам от очакването за няколкочасов дет маратон. Швейцарците обаче не са Samael и бързо ми доскучават, въпреки мачкащото им звучене – тежък, но безличен дет метъл, с гърлен рев, плътни китари и почти никакъв почерк. Разредени с бира обаче влизат чудесно.

Zonaria вече са свирили у нас с машините Marduk. Скоростният трясък на шведите разпалва първо сериозно пого пред сцената и за около половин час срещат агресивно вече около 200-те зрители с песните от двата им албума. Дет метъл с повече мелодия, врещящи вокали и отново не особено впечатляващо творчество.

В паузата името на Dew-Scented е първото, което тълпата скандира преди още групата да е на сцената. Немците не се бавят особено с техниката и без кой знае какво предизвестие, скачат на бой с Arise From Decay. И за малко по-малко от час, удрят седем парчета, толкова бързи, надъхани и сурови, че не си представям как биха свирили повече от 70 минути и като хедлайнъри. Стилът им е някъде на границата на Slayer и Vader, а по средата сме ние – феновете, на които точно този суров, груб и картечен звук действа като шут отзад. Публиката вече е над 300 души, пред сцената са се скупчили поне половината от тях и отварят гърла за шумен дует с Leif Jensen, който видимо се кефи на горещия прием от страна на агитката. Да, зала „Юбилейна” не е пълна с хора, но от настроение пращи по шевовете. Въздухът бързо се изпълва с ръце и крака и понякога дори прелитащи тела, погото заема сериозни размери и е така приятно да чувстваш гърлото си все едно го прочистваш с тел за съдове, когато крещиш над 40 минути в траш-дет прахоляка на Dew-Scented. Краят е предизвестената смърт с Acts Of Rage, която отваря албумът им от 2003 Impact и петимата си тръгват, като ме оставят тайно да си мечтая за пълнокръвен техен концерт.

Не умувам обаче дълго, защото бръснатият пъпеш на Ashmedi скоро лъсва под прожекторите, а вдясно от него е маскираната глава на гост-китариста в тази обиколка Greg den Hartog. Melechesh буквално нахлуват в съзнанията с парещата комбинация от блек метъл, източни мелодии, дет рифажи и тежък звук. Началото е Illumination: The Face of Shamash, а краят е Rebirth Of Nemesis. По средата е тотална вакханалия от звуци, метъл, мелодии, бавни и тежки като хорà, само че танцовите стъпки са предимно от раменете нагоре. Съчетанието между игриви китарни пасажи в парчета като Ladders To Sumeria, зад които ритъмът е като картечен откос, действа грубо като пестник в ухото и праща директно сред вилнеещите в кръг метъли, размахали крайници в класическо метъл приветствие. Надъхващи, интересни и разнообразни, парчетата на четиримата си плачат за собствено шоу и се надявам скоро и това да се случи.

Но преди каквото и да било друго, тази нощ имаме Nile. Извинете, NILE. Американците са толкова звуково безпощадни, че напомнят на погребение под падащи оловни късове на живо. Четиримата излизат с Kafir от последния им албум Those Whom the Gods Detest, дал название и на настоящото турне и следващите 90 минути се губят в най-поглъщащата и тежка музика, която сме гледали у нас може би от концерта на Behemoth насам.
Karl Sanders, Dallas Toler-Wade и Chris Lollis си разпределят вокалите, като и тримата звучат толкова здраво в парчетата, че често е трудно да разбереш кой точно се дере в момента. Здрави и мощни ревове разказват митични истории от древен Египет, преливат от месата за първичния бог-крокодил Sacrifice Unto Sebek към заклинанието на Hittite Dung Incantation; свирепото проклятие към враговете Ithyphallic се пренася към бунта на Those Whom the Gods Detest. А музиката... Музиката на Nile има плътността на двеста тона нилска тиня, която се просмуква във всяка пора на тялото, притиска те към земята и те оставя без глътка въздух, задушен от силата и тежестта на американците. И когато концертът приключва с Black Seeds Of Vengeance, минават няколко минути преди повечето от хората да вземат адекватно решение какво следва сега. И освен прибирането през приятно натрупалия сняг на топло и още няколко дози дет метъл преди сън, друго нищо не мога да измисля.

Останалите снимки са в галерията.
коментари [0] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: The less I have the more I gain!
METALLICA - Wherever I May Roam