LIVE REPORT

Thank you for the music

Едно от хубавите неща на малката българска сцена е, че общо взето, всички се познават. Ако не лично, то знаят, че еди-кой си е приятел на приятел. И нещата се случват така, че фестивалите като Burgas Metal Carnage не са точно излъскани музикални събития, ами прекрасна сбирщина от гарантирано надъхани и добри музиканти, които нямат друг стимул, освен че могат и искат да го правят. Заедно. Което за един гладен фен е повече от добра оферта. А за един „Строеж” означава куп влюбени в мястото и благодарни на организаторите меломани.

Така и снощи – слушала съм само Smallman и са ми отнесли разум и сърце, и всичко. Но възможността да видя и Mindown, които чувам за пръв път, не е изпускане. Заели сме стартови позиции още в осем и половина, „човек, ТРЯБВА да сме отпред, няма начин просто.” Първите асеновградчани излизат с леко закъснение, сякаш леко притеснени и забиват толкова кораво, че първото ми впечатление се размива. Твърд, директен, алтернативен метъл, разлят в обилни дози пост-рок, Антон сменя китара след китара и сякаш едва се сдържа да не скочи в публиката, Радослав на баса уж си седи кротко, но когато започват по-агресивните си парчета, се разбеснява и той, Лъчо почти не успявам да видя, докато дъни барабаните отзад, но идва ключовият момент, в който и тримата изглеждат, сякаш въобще са забравили, че съществуваме. Толкова са дълбоко в музикалния филм, че дори да идват една идея по-тежки от обичайния ти вкус, не можеш да не им се зарадваш. И свирят с Orange!

„Пичове, след нас тук ще се качат Smallman, те са големи, а ние сме много щастливи, че свирихме пред вас. Това е последната ни песен.” обявява Антон с широка усмивка. Забиват като за довиждане, изпращаме ги доволно и ... и чакаме.

Smallman са огромни. „Богове” е изтъркано определение, но им приляга също. Smallman са една от най-добрите банди, които съм слушала въобще, и по всеобщо фенско мнение, Tool биха стояли прилично на една сцена с тях.

Момчетата заемат местата си, Цецо шляпа бос и ухилен и заявява „Имам нужда от бяла риза и бяло Victory!” За момент се замислям дали да не му подам моите, но той си ги получава благополучно, надига стария Джак, обявява интрото, а ние скачаме директно в космоса.

Съвсем честно – не помня много от концертите на Smallman. За нищо на света не мога да кажа какво и в какъв ред са свирили, освен че съм сигурна за Evolution, Direction, She Comes и Labyrinth of Present. И още нещо, за което ще разкажа по-надолу. Защото, освен че всяка от песните им е сама по себе си цяла прекрасна вселена, те самите са по-силни на живо, отколкото в студийните записи. Едно, заради силата на прякото възприятие, второ, заради това, че се сработват перфектно и хармонията помежду им си личи от километри, трето, заради публиката. Изгубих броя на пътите, в които между две песни Цецо обясняваше колко сме прекрасни. Не от поза, не от уиски. Защото беше вярно. Защото има банди, които създават изключително силна и естествена връзка с феновете си. Anathema са такива. Smallman са такива. Ако закъснеят, няма да псуваш и да злобееш. Ако имат проблеми на сцената, няма да ти пука. Или ще изкажеш недоволство с „Айде, бе, човек, това са Smallman, не им прецаквайте звука!” и жален тон. Доколко беше оправдано последното, е спорно. Но любовта към групата е ... Е. За тяхната – към музиката и към публиката, едва ли има нужда да се говори. Не можеш да създаваш такова изкуство, без да обичаш.

Пикът в емоциите идва, когато обявяват изненадващо: „Преди време, през петдесетте в САЩ една жена написва песен. Има една група, едни богове, които правят неин кавър. Знаете ли, преди и ние да решим да я правим, не знаех колко огромни са Led Zeppelin. Знаех, че са някакви богове, но го разбрах наистина едва когато започнахме да свирим тази песен. Много са големи. А песента е Babe I’m Gonna Leave You.” И... Smallman. Направиха. Кавър. На. Babe I’m Gonna Leave You. Това НЕ се разказва. Типично техен прочит, започнал леко, нежно, наподобяващо цепелините и после... тряс, барабаните, чувствам се сякаш някой ми е запушил ушите с Direction, а оригиналът се долавя като тънка червена линия, за която съзнанието да се държи, за да не отплува някъде, откъдето няма да се върне.

След последната, She Comes, ги викаме за бис. Доста дълго. Доста настоятелно. Докато Цецо не се качи на сцената и не върна и другите трима. „Evolution!” вика девойка вдясно от мен. „Истината е, че нямаме друг избор.” Дони (барабанистът) се е върнал при тях наскоро и репетициите не са били чак толкова продължителни, че да имаме претенции към това какво ще свирят. Чуваме, изпяваме, изплакваме, преживяваме я за втори път и четиримата буквално се свличат от сцената. Всички са без сили, всички са широко усмихнати. Всички са били призовани и са се прибрали. Back home.
коментари [3] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Значи това била войната: тази касапница и необуздана жестокост, превърнала човешкото същество в най-долен звяр.
"Рамзес - Синът на светлината" - Кристиян Жак