LIVE REPORT

Alive and spaced and yet so beautiful

Дестинацията – позната. Бандата – високо. Трепет – мощен. Как ли са Monster Magnet на живо след толкова много години? Как са без Ed Mundell? Какво ли е Dave Wyndorf отблизо? Големият Дейв. С големия глас. С мощния албум. И не е само той. О, не. Това са Monster Magnet, ladies and gentlemen, Monster Magnet, boys and girls и те са рокенрол, а ние не сме на тази планета!

Изконечната рок гъзария, напереният образ зад тъмните цайси, кожените якета, разголените мацки, уж небрежните, но епохални рифове, страхотните мелодии и онази споделеност, че нещо огромно и подмолно се крие зад цялата шарена палитра, създание с рогата бича глава, проникват неусетно, покълват и израстват в теб, правейки те не фен на групата, а наркоман с постоянен глад за още и още от величествения трип на Monster Magnet. Обгърнат от виолетовата мъгла на психеделични импресии зад мазни рифажи от ранните записи, понесен с 200 в насрещното от хормонално напращелия рокенрол на Powertrip или разпилян в експлозията на мащабния звук от God Says No и Mastermind, дори само веднъж пенетрацията към съзнанието ти да е била успешна, трудно можеш да се отървеш от желанието да крещиш докато слушаш тази банда.

Причината е налице. Следствието – билет за самолет, уговорки с мениджмънт и банда, Тони, благодаря за подслона, снежната прегръдка на прекрасната Виена, тридневно потапяне в блаженството на чиста радост и вечерта на концерта. Горещо вино с ром, прелет през женската тоалетна („Санде, тия двете девойки що ни гледат така учудено?”) и интервю, след което Phil Caivano споделя: „Пич, гледай да не изпуснеш Seventh Void. Много са здрави!” Здрави са. Kenny Hickey и Johnny Kelly рамо до рамо в дуум проект. Условно дуум. Бавни и тежки китари, плътен ритъм и вокалите на Kenny, които аха да открехнат вратите за гръндж полъх. Удрят повече от половината дебютен албум и на живо успяват да ме грабнат повече отколкото от диска с новата обложка. Heaven Is Gone събужда странното желание да си пускам по-често Temple of the Dog, а Slow Descent ме подсеща за величието на банди като Solitude Aeturnus. Ясно е, че зад Type O Negative няма мостове, само сакрална недостижимост. Хубаво е, че поне двама от групата са заедно и коват рифова мощ. Ставаме свидетели и на „the Russian Guido death metal claw”, което всъщност е неколкократен мощен крясък от басиста Hank Hell, който се опитва да уплаши кристалната решетка на микрофона пред себе си, преструктурирайки я с рев в тесто за мекици. Финал с Broken Sky. Половин час общо и сцената е празна. Напред също. Хайде пред решетката!

В главата ми пластовете се разместват, избутвайки в кръговрат емоции и очаквания, а саундтракът на чакането е ранен Black Sabbath. Мракобесие и вой на отчаяние от Ози, когато беше. Притварям очи, безплътен в пресните спомени на последните 48 часа и съм на мястото си там където, когато и защото. И няма как да е иначе. Пространствен и премодулиран вой на китара се впива в гърдите и да, петимата излизат един след друг на сцената на Arena. Китарата не млъква, а Dave споделя за добър вечер, че „започваме бавно и отнесено, после постепенно ускоряваме, за да завършим на последна предавка”. Няма нужда да пускат записа с всмукването на зеления дим. Миризмата е в залата. А Monster Magnet гмуркат общото съзнание в сюрреализма на Nod Scene. Разпилените китари оплитат сетивата, докато рифовата фъз брадва на живо сече парчета разум. Започна се!

Яхвам вълната в гърдите ми, не искам нищо друго в момента, само този звук, тази група, тези песни и тази реалност. Screw you if you think I care… Smoke! Отново полет. Само че сега самолетът и снежната виелица са сменени от совалка и космически прах. Или трактор и наркотична нива. Не е трудно да си представиш Wyndorf яхнал високата седалка на машината, ровещ бразди в междупланетните поляни и леещ крясък на доволство срещу Вселената, събрал реколта Dopes to Infinity. We are all here my friends. Да, тук сме, хвърляй бомбата! Взрив от халюцинации. Jim Baglino изпотява стените, изправен до Phil Caivano и двамата надъхват тълпата с куфеене, пози и яки удари по струните. Такъв заряд, че дори и пода има нужда от питие. Но получава само дупки, зейнали след титаничния рев на хиляда “Oooh, dig that hole!” Да, да, да, тази песен е създадена за концерти! Затваряш очи или вперваш поглед в титана зад микрофона, изпъваш ръката с рогата в такт с мощния ритъм, бавно, постоянно и крещиш колкото ти глас държи и пак ти е малко. Ако мога, ще си изплюя сърцето пред мониторите, да бие в синхрон с Музиката. Нищо не е по-важно...

Ed напусна преди месец, Garrett Sweeny от Riotgod се вклини моментално. Както казва Dave, „когато се отнася за бандата, важното е нещата да се случват. Затова и басът в Mastermind е изсвирен от Phil, защото Jimmy имаше семейни проблеми. А Garett е страхотен ритъм китарист.” Чуваме. Солата са поети основно от Phil Caivano и няма нужда от скептицизъм – Monster Magnet са в убийствена форма и жестока лайв банда, а трезвият дебел Dave е абсолютен звяр. Goin’ down now! Планината изпищя три пъти днес, искам да погледна от върха й към розовия залез, да яхна кометата и да нарисувам с опашката й втори млечен път. За да го видиш, Look To Your Orb For The Warning. Трите китари вият от колоните, писъците им се преплитат и преследват, надбягват и изчакват, докато мозъците ни забълбукат в щастлив пастет от спейс рок експлозия, тътенът от която прелива в хоукуиндски отнесената Dinosaur Vacuum. А The Right Stuff с правия си ритъм е като метеорит, засилен от инструментите. Все още препускам на място, когато басът на Baglino подсказва още преди Dave да обяви със съскане Space Lord Mother Fucker. След канското „Аааааа!” подемаме още едно „Аааааа!” и за по-сигурно още веднъж, преди да заревем текста публика на банда, банда на публика и всички на света. Space Lord Mother Fucker! Нямаш избор, а и не искаш да имаш. Песента се люшва в прилив, отлив, прилив, отлив и клатиш глава нагоре, надолу, нагоре, надолу, ръцете отмерват темпото, крещиш и се разтваряш в етер. Край.

И не съвсем. Gods and Punks. Да! When your mind goes blank in the pouring rain and you can’t get back on your feet again, не ми остава друго, а да поема емоцията, да върна жеста и да жертвам всичко, което съм обичал само заради този миг, преди гърдите ми да се пръснат и душата да си тръгне с писък. You can fuck recovery ‘cause you’re already gone! Почти не чувам друго минути наред, всичко около мен е спомен, асоциативно вързан с цветове, палитра от звук и пълен катарзис. И последен тласък. Powertrip. Тази дума събира в себе си целия пулсиращ живот от концерт на Monster Magnet, послание, желание и всичко, което е групата. В този момент си вярваме, в този момент им вярваме и когато високият австриец до мен ме прегръща и крещи в лицето ми I’m never gonna work another day in my life, това е най-истинското действие и връщам същото към съседа вдясно. Сашко зад мен е впил поглед в сцената и признава директно на бандата. „В този момент бях убеден в абсолюта на твърдението и те бяха езическите богове, които ми обещаваха, че всичко ще се нареди и няма да работя нито ден в живота ми. Вярвах им.” Powertrip-ът свърши, но ни зарази с безсмъртие. А когато Monster Magnet напускат сцената, тонколоните дискретно ги изпращат с груува на Tight Like That и Clutch.

Галерия
коментари [4] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Чудя се дали болката... болката, с която трябва да живееш - може да ти бъде приятел. Да бъде твоя сянка и другар... Чудя се дали това е възможно...
Лора Палмър ("Тайният дневник на Лора Палмър" - Дж. Линч)