LIVE REPORT

Акустично под Двореца

„Al di Meola идва пак!”, прочитам и първата ми мисъл е „Отиваме, отиваме!”. След миналата година в Бургас не мога да пропусна, защото помня – „концерт на Ал ди Меола” е еквивалентно на топлина, любов, спокойствие и магия.

Sofia Live Club е чудесен за такова събитие. Лъскав, тъмен и изтънчен. Пасващ си с настроението на акустичните латино-мелодии, които ни очакват. Единствен минус са прекалено многото хора в помещение, предназначено повече за кротко седене по масите. Някои искат да гледат отблизо, други искат първите да не им пречат, а сцената е нисичка и дори в тълпата отпред Al се вижда трудно, ако си под метър и осемдесет.

Когато обаче си дошъл, за да чуеш Музика, дребните недоразумения не са толкова важни. Китарният маестро се качва на сцената, придружен от вече познатите ни Gumbi Ortiz на перкусии, басистът Victor Miranda, Peo Alfonsi – ухиленият втори китарист, който хич не се притеснява от факта, че свири на един и същ инструмент с Di Meola и Peter Kaszas на барабаните.

Започва приказка, в която всички герои са положителни – усмихнатият Al с излъчването на любим гимназиален учител, анонимна тълпа размазани меломани, уютна тъмнина, неимоверно забавляващи се момчета на сцената и топлината и изтънчеността на испано-фюжъна. А ние я дописваме – спонтанните ръкопляскания при позната тема, нетърпеливите подвиквания “Libertango!” някъде отзад... Затварям очи и се свличам в прегръдката на музиката, всичко е наред, докато има хора, които умеят да правят това, всичко е наред. Мелодиите се наслагват и напредпреварват, всеки на сцената е в собствения си филм, ние сме в колективното несъзнавано. Потапяме се в лирични пасажи, с кратки експлозии изпод върха на пръстите на китариста. Вечерта е преляла в познатите композиции на Astor Piazzolla, които Al представя вече толкова много пъти пред българска публика. Cafe 1930 и Mediterranean Sundance пулсират меко, но горещо, понесли ритъма и емоцията на тангото и фюжъна, топлината на Аржентина и средиземноморска сърдечност.

Концертът е последният за мащабното турне под шапката на World Sinfonia и може би е време вече прекрасни пиеси като Michelangelo's 7th Child да намерят място в студиен албум и да не ни споделят спокойно “това е една нова композиция, посветена на баща ми”. Егоисти сме, нали?

Първите четиридесет и пет минути минават, без въобще да усетим как. Вторите също. И преди музикантите да си тръгнат, Al и Gumbi се втурват в една инструментална гоненица, единият започва, другият подхваща, надцакват се с перкусиите и китарата, намигат си и се смеят – големите играят играта, в която са най-добри, а ние прехвърляме поглед от единия на другия, сякаш следим тенис на маса. Gumbi се залива в смях, когато привършват, Al, грейнал, ни благодари и повтаря няколко пъти колко прекрасна публика сме. Така, в самия край на спектакъла, сякаш пада покривалото на натрупаната в музикантите умора и концертът се превърща в сърдечна музикална среща, която искрено радва петимата на сцената. Виждаме го прекрасно по лицата им. Дали и нашите греят така? Поглед наоколо ми подсказва, че не се лъжа.

Минутки по-късно, когато излизат на очаквания бис, и Peo се качва на сцената, с Хамиша се споглеждаме потресени и в един глас заявяваме „Ама това е ПЕШО!”. Секунда след това зрителната илюзия се разсейва и италианецът отново сяда вдясно от Al Di Meola, уплътнявайки струнната феерия, която се разлива в клуба. Последната доза латино ритЪми и щипка меланхолия отшумяват с обещанието на Al да се върне пак. Точно така, маестро. И ние ще се върнем.

Още малко кадри има в галерията.
коментари [0] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: The difference between genius and stupidity is that genius has its limits.
Батето