LIVE REPORT

Ден трети: Grand Finale

Хубав, слънчев ден е, предвкусвам с доволна усмивка какво ни очаква и тогава…

I
Лежерното настроение се изпарява за секунди, когато за мой ужас Voivod започват по-рано и преди да съм се добрала до сцената. Voivod! I'm a paranoid… Voivod! The wine of blood… Voivod! I'm a crazy god… Voivod ! The ferocious dog… Voivod в “страната на войводите”, както явно ги е светнал някой. Не е реално просто колко точно изроди са четиримата канадци на сцената. (Вярно, Away e away зад барабаните, но накрая и той се показва с тениската си на The Ramones, за да го видим какъв е пич). Бедна ми е фантазията какво би представлявала групата, ако на сцената беше и единственият постоянен участник в стиловите и структурни прераждания Piggy, лека му пръст, но Dan е достоен заместник. Свири жестоко и с кеф, а движенията във всевъзможни посоки на изобилните му къдри са почти толкова зрелищни, колкото изпълнението на Snake. Който или е шизофреник, или голям актьор, физиономията и поведението му се сменяха на всяка секунда, в перфектен синхрон с развитието на текущото парче.
Разходката по дискографията им включва Ripping Headaches (Rrröööaaarrr! е единственият коментар, който може да се направи), невероятно…. светлата The Prow, футуристичната Experiment, Nothingface… Зарадвах се на представителната за последния им албум InfinyGlobal Warning. Сетът завърши с Astronomy Domine – чудесен кавър на Pink Floyd, с което директно ни изстреляха в орбита. Басистът Blacky, който неведнъж се раздаде, покачен на колоните, накрая реши да се метне в тълпата, с което общо взето предефинира понятието “контакт с публиката” за тези три дена. Snake пък изкара едно апаратче и снима малкото, но подивели от кеф хора за спомен. Стискам палци да има следващ път и тогава публиката да не може да се побере в обектива му. “Ей за това си струваше целият фест” – подхвърлят ми, докато се оттеглям за рехидратация. Няма как да не кимна в съгласие. Може и да не изографисат с тях панелен калкан като с Tarja, но в историята на феста ще останат.

II
Няма да им е лесно на Primal Fear след такова отваряне. Ала единственият Sign of Fear, който показват, е в името на първото парче. Началото е разбиващо и аз не мога да проумея къде са се покрили всички онези носители на тениски на Primal Fear, които трети ден наблюдавам из града. По-късно агентът отвън ме осведомява, че голям брой от въпросните са кибичели до стадиона. Какво са загубили? Основно гледката на изобилните Ralf-ови мускули, които той щедро показва с най-разнообразни пози от метъл културата и културизма. Съмнявам се обаче да са загубили кой знае колко от звука, който е перфектен, а гласът на Ralf е ТОЛКОВА мощен. Освен като най-големия фитнес-юначага за тридневката, той убедително се доказва и като най-големия гърляга. Всъщност, за да въплъти изцяло power-metal архетипа, му липсва само мощна грива. Но на кого ли му пука, пък и Mat Sinner & Co. компенсират тая работа. Разбивам се на Six Times Dead и хейтърските батальони, но големият шок е с Fighting the Darkness. Тя си е хубава балада по принцип, но на стадиона е чудовищна. Синеоката камара мускули на сцената показва какво може наистина, а гласът му размазва.

Пропуснах да разкажа за крана на обесените: интересно организационно решение, което дава възможност да се кефиш на концерта отвисоко, люлеейки се на ластик. Споменавам го сега, защото ми се стори, че изпълнението на Primal Fear беше от пиковите моменти за използване на бънджито.

Немците завършват с едно от най-пасващите на масови метълистки стълкновения парчета, а именно Metal is Forever. (Forevaaar! Forevaaar!) Надъхващо е, трябва да му се признае.

III
Съответно Annihilator стъпват пред една добре обработена сган и директно ни прегазват. Трудно ми е да преценя синият поглед на кого от двамата изроди с китари и микрофони е по-смахнат, но май все пак печели човекът - Annihilator Jeff Waters. Доколкото е подходящо да бъде описван като “човек”, де, понеже действа по-скоро като някаква неумолима стоманена машина, от която е трудно да откъснеш очи. Сетът е подбран да бъде убийствен и от началото с The Box до края с познай какво, показва на всички кой е King of the Kill (който албум е застъпен с 3 парчета и която песен се явява номер 3 в сета…но нямаме време за нумерология). Вече доста по-осезаемо количество коси и ръце се размахват под звука на неща като Hell is a War (ето ви и третата песен от споменатия албум), The Clown Parade, Thе Тrend… Светлините не са най-впечатляващите на света (но поне не предизвикват епилептични припадъци като тези на Kreator предния ден). Все пак е странно да наблюдаваш Set the World on Fire на фона на миролюбив зелено-бял фон. Впоследствие ме информират, че за сметка на тази визия, звученето им, поне от външна на стадиона гледна точка е било най-доброто. Толкова се размазвам на The Fun Palace и адски зловещите високи вокали в парчето, че съм склонна да си го помисля. На солото обаче установявам, че китарният звук нещо дразни на високите тонове. Това, за съжаление, ми понамалява удоволствието от Crystal Ann, с която Waters изказва своето уважение към Ronnie James Dio и изпятата от него Children of the Sea.

Ан нежно ни повежда към финала и кошмара на Алисън. Първият писък Aaaah!ison hell чувам изпълнен почти само от съседи. За по-нататъшните на сцената се появява още някой. Взирам се да различа кой e и защо звучи познато, а по-късно ме светват, че е Schmier. Във всеки случай, резултатът е пълна психария.

IV
Слава богу, че Accept ще се погрижат да спим без кошмари. А немците от Solingen са ни подготвили зрелищно шоу в 19 части (или 26, както лъже смахнатата номерация на листчето със сета). Шоу в пълния смисъл на думата, защото за повече от 30 години съществуване и мързи-ме-да-броя-колко уточнения в състава, Accept са развили перфектен синхрон на сцената, в който Mark Tornillo се връзва идеално. Движенията на музикантите спокойно могат да се счетат за хореграфия, а на всичко отгоре, всеки един от тях е уникален образ. И така, последното действие на Големия финал започва с Metal Heart и минава през почти целия “бест ъф” на Accept, включително по-рядко свирени класики като Thunder and Lightning и Losers and Winners, за да завърши с Balls to the Wall. Виждаме и промоционалните песни от бъдещия албум с Mark: The Abyss и Teutonic Terror. Втората доста забавно препраща към предишната вечер, посветена на представителите на стил, определян от някои като teutonic metal. Ставаме свидетели и на класическите залитания на Wolf Hoffman, концентрирани в пищно медли, което минава от Bolero на Ravel, през Hall of the Mountain King на Grieg и Sabre Dance на Хачатурян, за да завърши (предполагаемо, защото в този момент познанията ми сдадоха багажа) с Pomp & Circumstance на Elgar.
Всичко това гарнирано с неописуемите гримаси на Wolf, който е с-м-а-х-н-а-т, съответно достойно завърши започнатото от Snake. Не по-малко колоритен беше стегнатият в кожа и метал Tornillo и неговите a la Udo маниери. Peter и Hermann довършват пъзела, особено Hermann с физиономията си на престарял и премъдрял каубой. Енергията им е заразителна и след двата биса с най-големите класики, включително личният ми фаворит Princess of the Dawn, идва време да се изнасяме. Balls to the wall, man – тананикам несъзнателно докато се редя на изхода. God bless ya.

Ден 1
Ден 2
коментари [3] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Никога не се лъже толкова много, колкото преди избори, по време на война и след лов.
Бисмарк [германски канцлер от 1871 до 1890]