LIVE REPORT

Насекоми в Бургас

Сцената е съвършено тъмна. Изведнъж върху нея се хвърлят няколко призрака. Прехвърча бял плат, бързи стъпки, всеки докопва прилежащия му инструмент и вечерта започва. Без поздрав, без уводни думи и с бегло осветление, единствено като акцент в точните моменти. Точно тази липса на излишни приказки ме впечатлява: ТЕ знаят кои са и какво могат. А ако някой в залата не знае, съвсем скоро ще разбере.

След първоначалния шок от ударното начало на Amore Mio се заглеждам в сценичните костюми. Андрония е нежна, малка и ефирна с две огромни бели крила на гърба си. В насекомстването й прави компания китаристът Михаил – само че неговите са черни. Сашко, барабанистът им, почти не се вижда. За сметка на това Георги компенсира с прелестен костюм на Арлекин и най-странното подобие на бас, което съм виждала. А целият начин, по който изглеждат, създават музиката си, осветлението и атмосферата на театъра казват просто „изкуство”. Не псевдо-артЪ, взело-се-насериозно-интелектуалстване. А елегантна, иронична, забавна, умела игра с възприятията. В която всички се гмуркаме едновременно.


Парчетата от Adam’s Bushes, Eva’s Deep се нижат едно след друго, почти преливащи се. И ако в албума звучат донякъде странно и непонятно за човек, който тепърва се запознава с Насекомикс, то на живо ефектът е смесица от чувството, когато не си спал двайсет и четири часа, кротко възхищение от чистата лудост на сцената и лека шизофреничност от опитите да обхванеш всички приятни гъдели едновременно. Защото са потресаващи преходите от монотонността на Lady Song към истерията на I Wanna Fall In Love, завършени с просъсканите (и невероятни) думи на Ад. Артистичност. Умопомрачение. Умение. Внимателно изпипани детайли. Всеки жест на мястото си, всяка картина – пасваща си с цялостното действие, всяка нота се впива в ухото, около нея се завъртат още три-четири, сякаш комарно жужене, сякаш пеперуден прах по миглите и без никой да усети, вече е минал час и отгоре, а четиримата сладури се покланят, очевидно с идеята, че концертът е свършил. Така ли? Всичката публика скача на крака, викаме „О-ще, о-ще!”, докато щастливата усмивка на Рони се скрива зад сцената. Не задълго, разбира се. След има-няма две минути четиримата се появяват пак и забиват страхотно енергично парче от следващия албум. Естествено, по това време никой не си е седнал обратно на мястото и вероятно изглежда странно в притъмнената зала куп силуети да стоят прави, да танцуват и нито за секунда да не спрат да ръкопляскат. Цялата история се повтаря още веднъж. Насекомиксите стават да се ходят, ние не ги пускаме. Този път съм сигурна, че бисът беше абсолютно импровизиран. Когато прехвърлям наум сетлиста и осъзнавам, че са направили четири или пет от новите неща, се замислям „А дали не са ни изсвирили всичко, което имат?” Догадката ми звучи вероятна, ние долу сме доволни и размазани от полученото, а четиримата горе греят един от друг по-силно и сипят „Благодаря ви, благодаря ви!” в пълен контраст с отмерените жестове, докато свирят. Между сцената и публиката вече се води диалог „А откъде можем да си купим албума?” (включване от верен фен на първия ред „Неее, имаме го, имаме го!”). „От служебния вход”, отговаря някой от четиримата. Съответно по-голямата част от присъстващите се изсипваме там, а когато Георги излиза с пет-шест диска и вижда чакащите поне трийсетина души, усмивката му замръзва от изненада. Носят се още дискове, разписват се автографи, подават се маркери и се водят накъсани диалози. Какъв по-хубав завършек, мисля си, докато широко нахилената Рони се прибира последна в театъра, а едно синьо насекомо жужи в чантата ми и няма търпение да се хвърли в cd-плейъра.
коментари [0] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Смъртта е нещо върху, което нямаме контрол. Защо тогава да откачаме от страх по нея?
Ърни (от филма K-PAX)