LIVE REPORT

Земетръс на брега

Вместо врат имам чиста болка и нищо друго. Косата ми се поддаде на сресване от третия път. С малко усилие успявам да говоря почти разбираемо. А снощи, докато се прибирах, улиците се тресяха от остатъчните вибрации. Защото Врани Волоса направиха един малък земетръс в центъра на Бургас.

Малък ли казах? Да, мястото ни беше недостатъчно. Но в сърцата (които горяха, естествено) беше огромен. Заради сплотеността на групата с феновете, заради атмосферата (по домашному уютна) и дългото чакане да ги видим и тук. Дори заради сцената, толкова малка, че Врани се сместиха със зор и отвреме-навреме близкостоящите бяха заплашени да изядат някой гриф. Тесничко е в Party Club, вярно. Но за банда с такъв заряд и сила мястото и условията не са от значение. Защото го могат. А за изгладнелите фенове нещата стоят по същия начин. Важното е едно – те бяха там, ние бяхме там и беше чудесно.

Въпреки че началният час беше обявен за девет, Парти започва да се пълни още в седем. Появяват се приятелски и бегло познати физиономии, разнася се алкохол и се споделят впечатления и цигари. Часовниците се поглеждат през пет минути. Още час и половина. Още час. Още бира. Още половин час. Айде де, айде де, айде де. Докато се тръшкам, че не ме свърта вече, Иво Хамиша ме сбутва „Виждаш ли го онова момче? Дойде сам и пръв си купи диск и тениска. Ебати пича!”. Става ми интересно и докато си разменяме наздравица с въпросното непознато лице, става ясно, че „Бяха ми разказвали за групата, написах им името в гугъл и прочетох разни ревюта и репортажи. Слушах една-две песни в майспейс и дойдох да ги видя.” Трогнах се и се зарадвах. Ей така се прави, евала!

Но докато се възхищавам на непознатите ми меломани, става девет без няколко минути. Четири дългокоси фигури се нареждат на сцената. Ицо стои отстрани с доволна усмивка и слушаме инструментала от началото на ЕресSunrise Over An Age-Old Ground. Триминутна настройка за това, което ще последва. Оттам нататък е ураган. Пешо ми беше казал веднъж, че в София ги помнели първо с дългите концерти. Дълги, дълги... колко да са дълги? Два албума и един Man Of Iron по средата за прелест. Впрочем, ако вярваме на Православния речник: „Прелестта е греховно състояние на нездрава мистика, вид духовна измама, когато злите сили се представят за добри.” Зли, добри, еретици, анатемосани, не знам. Помня само магията.

В концертите на Врани няма отделни забележителни моменти. Всяка секунда е безценна. Хората до мен, с които заедно дерем гърла и тренираме вратни мускули, също го осъзнават. Убедена съм, че петимата на сцената разбират дори по-добре. Затова и два часа изминават съвсем незабелязано. Редят песен след песен от Heresy и всяка следващата изглежда по-чудесна. “Никога повече няма да мога да слушам този албум спокойно вкъщи”, мисля си, докато оставам без дробове. Огън в очите, сърца бият, Десо дъни барабаните, Ангебу поддържа баса, Кольо и Пешо делят китарите, а Ицо владее. И микрофона, и нас. Няма вече познати и непознати. Всички сме от една религия, пеем едни химни и ни води една сила. Отвреме-навреме избухват спонтанни викове „Врани! Врани! Врани!”. Като мантра, като молитва. И преход към заклинателната All to Ash.

Дръпвам се назад да си поема дъх и чувам „Следващата песен е посветена на героизма на народа ни по време на априлското въстание.” The Rising Red! От тълпата отпред се виждат само веещи се волоси и протегната властнически нагоре ръка на Ицо. Е, не се трае! Връщам се до сцената точно навреме за танцувалните ритми на Fires don’t leave me. Толкова е тясно, че никой не смее да мръдне – а е сбутал съседа си, а е започнало самоубийствено пого. И това се случи, но по-късно и не толкова помитащо, колкото се притеснявахме предварително. Сега-засега пада есента, Врани ни замъкват на плаване през вечността на моретата, или, простичко казано, забиват Rivalry. После една глътка космос с We Are Not Alone In Our Universe. Man of Iron на Bathory и... хайде малко стара школа, а? Познати на повечето хора и обичани достатъчно, за да доподпалят публиката, четирите песни от Където сърцето гори докарват всичко наоколо до див екстаз. Не коси, тела започват да се мятат. Девойките моментално биваме избутани настрани, около вилнеещите пред сцената се образува една плътна стена от хора, които да не им позволят да се пребият прекалено, а на самата сцена положението не е много по-различно. (Климатикът все пак не беше задръстен с коса... нали?) Бяс, бяс, метъл и страст. Виковете „Врани! Врани!” и „Още! Още!” се сливат. Има още! Rivalry за втори път и вече наистина край на свирнята.

После... после после бири-мири, луканки, празнуване и пълна неадекватност. Отправяме благодарствена молитва на който ни чува, че Ицо не си счупи главата в тавана, когато се метна в публиката по стар обичай. Отправяме втора благодарствена молитва, че сме изживели такъв концерт. И трета, обикновена – да има още много такива. Амин!
коментари [4] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Ако нямаме сведения за миналото си, някой много лесно може да ни отнеме бъдещето.
Паисий Хилендарски