LIVE REPORT

La Grande Danse Macabre

Нямам нищо против всяка петък вечер да е такава. Бързо напускане на офиса, пристигащ навреме и носещ се бързо през мрака трамвай (приятно затоплен, но пък леко препълнен), бърз поглед към дърветата в парка и започващите своята петъчна запивка хора, докато мотрисата трака край тях. Бързането е съвсем уместно – нямам намерение да пропусна нито минута от действието.

Повечето хора не употребяват ”Централна гара” и ”добре прекарано време” в едно и също изречение. Ние, добрите стари роукъри (а и всякакви други ентусиасти от паралелните нам праведни кръжоци), пък твърде често се оказваме в една от най-неприветливите зони наоколо, при това с ясната идея, че предстои нещо страховито, за което може и да не разказваме на внуците, но без съмнение няма да спрем да обсъждаме в следващите две седмици. Понякога седмиците са три или, ако събитието е било по-шумно и отнасящо, го описваме, преразказваме и преговаряме поне месец и половина. Онова, което гледахме на 15 януари е от онези, за които срокът е три седмици (може би четири, поне за мен). Защото повечето хора не слагат ”шведски”, ”блек метъл” и ”красиво” в едно изречение. А аз съм сглобявал такива изречения тоолкова често.

Очаквах Marduk с нетърпение. Много от бруталягите наоколо бяха дошли за Vader (очевидно адски любима на българските метъли банда – след два състояли се и един провален концерт, ентусиазмът пак е сериозен), но за мен всичко към бандата на Морган е някъде между приятно допълнение и чудесна идея, но не и основно ястие.

Както сме свикнали напоследък, Most of Evil са организирали всичко перфектно – лайвът следва строго предвидения график, а саундът смазва. ”Така е, когато няма балетни конкурси”, смее се Анжела, която добре помни неочакваното забавяне на Pain поради провеждано в Blue Box детско мероприятие с припкащи момиченца в цвички. Сега обаче обстоятелствата са благоприятни – успявам да разменя едва две думи с приятелите, които засичам наоколо и ураганът Past Redemption вече бушува. Момчетата са хипер, имам предвид ХИПЕРскоростни – обичайно бруталният им дет метъл звучи като свистящ, горящ, носещ се с тътен в небесата метеорит. Благо реве инфернално и убедително – впрочем, около него се случват толкова много неща напоследък – дебютен албум на Проказа, нов на Eufobia, както и балканско турне на последните (в София са заедно с карпатските шамани Negura Bunget на 31 януари). Сетът на Past Redemption ни оставя гладни за още – а и няма как иначе, пичовете трябва да се вместят в нещо като 15 минути.

Sinate свирят по-дълго, но май най-интересното нещо относно тях си остава страната, от която идват. Помислете си – колко още метъл групи от Нова Зеландия ще ви се случи да видите? На живо? В София? Встрани от тази екзотика, бандата заби професионално, може би дори нахъсано, но траш/дет смеската им бе малко постна. Е, поне видяхме музиканти от другия край на вселената.

Добре си спомням, че Mastic Scum свирят дет и дори грайнд, но онова, което представят в Blue Box е нещо различно. И под различно имам предвид адски добро, опасно заразително като енергия и някак хардкор както в китарните набивки и насечените рифове, така и в стайлингът и поведението на вокала. Поляците скриват шапката на повечето хора в залата и пред тях се завърта първия съркъл пит за вечерта. Ръкоплясканията са съвсем заслужени – феновете ги приемат толкова добре, че поне половината от тях биха платили за самостоятелен концерт на Mastic Scum тук. Аз също.

Всеки, който се е поинтересувал, вече е гледал Vader тук (имаше и хора, които една вечер не ги дочакаха, тогава обаче бе просто кофти стечение на обстоятелствата), но концерт на група от такъв ранг винаги е гарантирано удоволствие. Piotr е сменил целия състав, но хората около него са всичко друго, но не и новаци – тримата изнасят на гърба си стари класики като Black To The Blind и Carnal сякаш са ги свирили цял живот. Самият фронтмен е внушителна гледка – особено зад микрофонната стойка, оформена като гръдния кош на загинал нейде стоманен гигант. Металната буря е поглъщаща вниманието с учудваща дори самия мен лекота – не усещам кога Vader са започнали и кога приключиха сета си.

Атаката на шведската бронирана дивизия е последна – съвсем според моите предпочитания. Предният им концерт в Black Box надскочи очакванията, а и сега не бе много по-различно – Marduk са разрушително добри, стабилно стържещи, често монотонни, но никога скучни на живо. Енергията в изпълнението е абсолютно отнасяща – съчетайте това чувство с постоянството им в поддържане на демоничен имидж и почти крайния им блек метъл пуризъм и ще разберете защо тази група все още е една от най-добрите на скандинавската сцена.
Последният им албум Wormwood намирам за прекрасен, затова с особен интерес слушам лайв вариантите на Into Utter Madness и Phosphorous Redeemer (на второто Адът разтвори своите порти! Добре де, почти), но всички клатят глави два пъти по-бързо на фона на With Satan And Victorious Weapons и Still Fucking Dead – старите фаворити са си стари фаворити, разбирате. От време на време покрай охраната се изплъзва някой стейдждайвър, но за щастие никой не се приближава твърде близо до огромния Mortuus, който (знаем от това видео – цък!) се разправя безкомпромисно с прекрачващите личното му пространство. Зад гърба на бандата е разпънат черен банер с белееща се и зловещо ухилена прусашка мъртвешка глава – няма да ни се размине Panzer! Division! Marduk!!!. Абсолютно оргазмичен момент. Довършват ме с Throne Of Rats. Няма Nightwing. Все тая. След всички тези емоции Централна гара изглежда като най-интересното място на света. А аз нямам нищо против всяка петък вечер да е такава.
Ще се видим на Hypocrisy.

текст: Никола Шахпазов
снимки: Ивайло Христосков
коментари [3] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Tell me and I'll forget. Show me and I may not remember. Involve me and I'll understand.
Native American saying