LIVE REPORT

Why don't you stay another day

Аз съм влюбен. Обичам, когато подарят топлина. Обичам, когато виждам сърдечност. Обичам музиката. Обичам хората, които създават изкуство, когато го създават заради самото изкуство и споделят без свян и корист. Обичам, когато творците са и хора от плът и кръв, чужди на високомерие и себичност. Обичам вечерта, в която в малка зала двама души, които свирят и пеят Музика, я поднасят с препълнени шепи и сърца на тези, които са дошли да я попият. Тогава изкуството се усеща не само и не точно с ушите и мозъка. Има една топка в гърдите и един стегнат пръстен в гърлото. Ето там удря, когато е искрено и въздействащо. В такива моменти обичам. В такива моменти съм влюбен.

Изтръпнал седя и се чудя как ли ще излязат на сцената Daniel Cavanagh и прекрасната Anneke van Giersbergen, една среща, неочаквано обещана ни от Gorgon в началото на месеца, а всъщност чакана толкова дълго и с такъв трепет.
Седим притихнали и чакаме, когато лампите угаснаха и два меки прожектора окъпаха старата сцена и сгушената зад тонколоните изкуствена елха. Тихо и кротко започна познатата ни вече акустично-нежна версия на мейдънските изгубени години. Daniel е сам зад пианото, лее акордите и припява, потапяйки в особеното настроение на соловия си спектакъл. Почти отражение на носталгията, която буди песен, била титанична през 1986, мек и лиричен спомен за времето, когато Мейдън бяха водеща музикална религия в живота на компанията. Помните ли? Благодаря, Дани! Десетина песни ни представи Daniel Cavanagh в онзи умопомрачителен стил, застинал сам с китарата, изсвирващ няколко основни жилки от мелодията на песента, прокарани през адаптора на инструмента и засилено луупнати напред-назад, акомпаниращи китариста за няколко откъса от музиката на Anathema, преди да ни потопи в кавър на друга класическа британска група. So, so you think you can tell/Heaven from hell, blue skies from pain. Отново искрена благодарност. “I’m in the mood for more Pink Floyd.” Чудесно, ние също. High Hopes. Аплодисментите още не са заглъхнали и Daniel поднася още малко чуждо творчество – Big Love на Fleetwood Mac. И, както обеща, след Flying оставя сцената на Anneke.

Anneke. Каква прекрасна жена! Облечена семпло и стилно в черно, с бяла кожа, руса главица и глас, който отнася душата навсякъде, със силата на насрещен вятър в морски град. Изглежда почти смутено, но личи, че сцената е нейното място, не тя принадлежи на нея, сцената е нейна. Вниманието ни е нейно. Засвири на пианото. Запя. Lost and Found. Сега и ние сме нейни. Поднесе ни няколко песни от двата си студийни албума, една от които и коледният й подарък Wonder. Седяща на пианото, с гръб към нас, а в мрака самотният прожектор мие косата й в червено, навявайки ми спомен за Tori Amos. Аха да се разтопя по стола, оставил само настръхналата си кожа и тя взе китарата. Красива Anneke. My Electricity. Ток. Шок и вътрешна истерия – така обичам тази песен! Меко и нежно я изпрати в сърцата и гласът й запълни заличката с още красота. Beautiful One. Красиво, красиво и силно. Колко въздействащ глас! Колко въздействаща жена! А когато поде и прекрасната Hey, Okay!, първият сингъл от новия й албум, песен, която от първо слушане преминава директно през ушите към сърцето и там намира мястото, където ще остане цял живот тогава изтръпнах и настръхнах. Нежното и усмихнато соло на китарата беше нежно и усмихнато изпято с непринудено "ту-руру-руу..." и тогава погледа се замъгли, а посланието на мелодията беше попито и изпратено...

„Ще направя една песен на Frankie Goes To Hollywood и ще ви оставя за петнайсетминутна почивка. Relax. Don’t Do It. Хаха, не, тази не бих могла. Песента се казва The Power of Love.” Звънливият й смях прозвуча толкова пъти, че на всички ни стана ясно, че на Anneke наистина й е приятно пред нас.

След минутки на глътки въздух и цигарен дим, потънахме пак в кадифения покой на старото читалище и този път двамата си разделиха сцената, посрещайки ни с безумния кавър по Teardrop на бристолската гордост Massive Attack. Отново завихряния в ефекта на Дани, отново космически чист и силен глас от Ани. После пак Anathema. Любимата на феновете A Natural Disaster. Чудесен кавър по The Blower's Daughter на младия меланхолик Damien Rice. Толкова адекватно пресъздадена от англо-холандския дует пред нас! И (едва) втори спомен от The Gathering. Leaves, заради която Daniel призна, че „правя това нещо”. И импулсивно обеща да се върнат за заснемане на DVD в София. Имаш 300 свидетели, внимавай! Последна за концерта, както и в общия им диск е Jolene, класическа песен на Dolly Parton, представяна от толкова много други изпълнители и любовната история прелетя и накара гостите да пеят за пореден път с двамата музиканти. И не, няма да стане така, все пак сте в София, пред тази чудесна публика. С You Learn About It от прекрасния трип Souvenirs двамата се скриха от нас след повече от два часа и половина. А ние, с души, изпъващи гърдите, стоим на крака и ръкопляскаме дълго, дълго... преди Daniel да се върне и да обещае: „Добре, ще направим по още една песен и наистина приключваме. Благодарим ви!” И се впусна съсредоточен в песен, която “I’m doing just for fun”. Наведе се над ефекта си и записа основния акорд на Stairway to Heaven. Вълна от енергия се разпиля през нас. Сложната и вечна композиция на Боговете, изпълнена толкова емоционално от един човек. И то как! Многослойната мелодия се разливаше, като Daniel постоянно добавяше нови тонове към мелодията, отмерваше ритъм, пееше и се носеше по сцената, сякаш напълно откъснат от реалността. Никакъв спомен от скромността и сдържаното му поведение. Сега вече сцената му беше тясна, докато се носеше по великолепната мелодия. И когато дойде момента с разкошното соло, той го изпълни... разкошно. На акустичната си китара, качвайки високия акцент на песента в основата на грифа.

And as we wind on down the road
Our shadows taller than our soul
There walks a lady we all know
Who shines white light and wants to show


Не издържахме. Скочихме на крака и възторга и овациите ни се сляха с ритъма на песента, а за награда той ни остави да завършим заедно с And she's buying a stairway to heaven.

Фурор. Имах чувството, че темето ми се е отворило и съзнанието ми изригва към тавана, понесло тегобата на битието, устремено към небосклона. След минута се усетих, че Anneke вече е на сцената, онемяла, сочеща към Daniel и откровено зашеметена. „Та какво мога да направя след това нещо?”. Да, изключително подла постъпка от негова страна. „Ще ти го върна” (и всъщност успя, когато по-късно в „О! Шипка” цялото внимание беше устремено към милата и добричка Anneke). Седна на пианото, подхвана акорд и, чаровно усмихната призна „Не мога. Нека правим нещо друго. Хайде да си поговорим. Как мина уикенда ви?”. Прекрасна. И все пак, макар и с прекъсване и започване отначало потопи концерта в нежния край на Longest Day. И след това ни остави. А аз съм влюбен...
коментари [6] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Смъртта е нещо върху, което нямаме контрол. Защо тогава да откачаме от страх по нея?
Ърни (от филма K-PAX)