LIVE REPORT

Блус, блус, блус, блус

... и един гъз. Толкова безлична „авторска” музика и такива кавъри, изсвирени на фиксирана работна заплата от музикантите му направи Тома, че повече за него в този текст няма да прочетете – имате снимка, баста.

А в 7.30 концертът реално започна. Започна притокът на блус през киловатите, прекарани по стадион Академик, започна аритмията в сърцата на п(р)осветените, започна ритъмът на живота. Оказа се, че в Гърция не вирее само сиртаки, опити за блек метъл (с няколко значими изключения калпав като индустриалната зона на Солун), салата, узо и дебелогъзи мадами. Доказаха ни го пичагите от Down & Out. Тримата музиканти излязоха и директо подкараха парния двигател на музиката си от Атина към Чикаго през Тексас и Луизиана. За по-пряко. И по-блус. Убийствен инструментал отвори сета им, въпреки опитите в това време на звуковите инженери да обходят с пръсти неизбродимите кътчета на телесата си и сериозните смущения в колоните. Тримата се раздадоха като че свиреха на блус феста в Чикаго, редом с големите, освен ZZ Top.

Бясна вихрушка около основните блус акорди изстреляха гърците и без никакво смущение от леко вялото посрещане, дъниха сърцат и топъл блус половин час. Страхотно раздаване, много настроение и безспирно куфеене от басиста Virgil. Изобщо такъв музикален кеф, че взех, че им повярвах. Защото и те си вярваха. „Свих това парче от баща ми. Ама на кой му пука.” Точно така, нали е блус, той е за всички. Плюс щипка синьо рокабили за разкош. Когато слязоха от сцената, се поогледах за сергийка с мърчъндайз. Уви – вместо дискове, туборг от 400 за 3. И далечно ухание на кебапчета. Каварна на Академик? Бе, не точно, нямаше море. Но кал дал Господ. Блус също. Значи, всичко е наред. Само уиски да се намираше – октомври е, вечер прихладнява...

И към 8.30 един трясък отнесе всичките ми разсъждения над калното софийско битие някъде в коловозите на транспортните мотриси. Блусът отново изригна и, Got Me Under Pressure. Бам! Тримата тексасци на сцената, три екрана показваха автомобилни свещи от различни ъгли, а искрите им имаха запалващ ефект не върху двигателя на мощен масъл кар, там тримата тласкат здраво буталата. Подпали събралите се осем хиляди и ги накара да вдигнат ръце и да изригнат в мощен хор. ZZ Top ей там, на някакви си метри. 40 години на сцена, винаги тримата, винаги тези трима, а сега и пред нас. Честно, почувствах се специален. И така го подкараха, че забравихме и техните, и нашите, и световните години. Блусът няма възраст, няма граници.
Нито стилови, нито визуални. До мен двама късокоси типа на около 40 си спомняха с умиление концерта на Manowar, зад мен приятел, китарист, фен, брат, ухилено отразяваше и попиваше, рокери и метъли прегърнати пееха и си подслаждаха живота с щипка кафява захар, докато тримата на сцената свиреха, свиреха, свиреха. Ритъм. Блус. Ритъм. Блус. Леко наивно театро със счупени реплики на български и две асистентки. И рошавата афро-шапка на Billy Gibbons се скри под типичната за Тексас капа с периферия. И пак блус. Изведнъж Хендрикс! Foxy Lady, на екрана лицето на Големия, обгърнато от пламъци, около мен ураган от викове, а пред нас две китари, две бради и Frank Beard с гъзарските си барабани с черепи отдават почит на Jimi. Е, това е незаменимо. Тръпка мина през тълпата, тръпка мина и през мен. А носите ли си евтините тъмни очила? А помните ли 80-те? Когато една песен, с един автомобил, три пустинни силуета и няколко тупирани мадами окупираха MTV? Gimme All Your Lovin` поиска триото. И получи любовта. И виковете. И пеенето. И преляха в Sharp Dressed Man. Не песен, а основата, ядрото, есенцията, която откроява групата, кристалът, който е оформящ при тях:
Top coat, top hat,
I dont worry coz my wallets fat.
Black shades, white gloves,
Lookin sharp and lookin for love.

Тези няколко реда обясняват лъскавите аксесоари, розовите тела на китарите, светлинките, черепите по сцената, всичко, което принципно е кич, а при ZZ Top е откъс от общия план – рокенролът като гъзария, като отпушване на тарикатлъка, кефът да боравиш с акордите и да пееш дълбоко и дрезгаво. Блусът е готин; в очите на подрастващите преди 40-50 години е като шарените сергии с пъстри топчета, стрелбищата със снимки от филми на ужасите, постерите с разголените мадами, миризмата на захарен памук, образът на привлекателната бутафора. Защото завладява сърцата от невръстна възраст така както го правят и филмите на Ромеро, краката на Рита Хейуърт, плюшът в меката еротика, тъмните цайси на брадата физиономия, грифът в ръце, оковани в пръстени – нещата, които заслужават готините батковци с китарите. Нещата, които заслужават ZZ Top, нещата, които са видяли и други от най-големите и демонстрират свободно. Паралел с бразда от 20 години, но не така далечни – ZZ Top и Monster Magnet? Защо не! Всичко е блус, всичко е рок. Ние само приемаме и вибрираме. It’s the nature of OUR groove. Останалото е бошлаф...

Два биса по-късно, в които потънахме в дълбокото с La Grange, с Tush, с Tube Snake Boogie, тримата си тръгнаха към следващата дестинация, където може би пак ги очаква кордон от рокери. Ние пък тръгнахме към тепърва започващата нощ, попили блуса и пуслиращи с ритъма. Дай тоя Jack насам! Hell yeah!
коментари [1] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Be yourself. Everyone else is already taken.
Oscar Wilde