LIVE REPORT

The Number of the B’est: Everybody, shake the floor!

Джулай морнинг – молба за отпуск, докиментити на джоба, уговорка с агентурната компания по сгъване на пространството и една-едничка дестинация – Русе! Оттам по мостчето, после посока Букурещ! Повтарям един от яките фестивали наоколо и съм се нахилил перманентно като печурка. Догонваме другите в хостела – на ново място, но от персонала пак се радват да ни видят, къде ще идат, хаха! Бързо-бързо поприготвяне и ръш къмто панаирното градче на столицата на източната ни съседка. Там и тази година са се сбрали квалитетен рой групи и изпълнители, които, незнайно защо, ще позаобиколят България тази година, за срамотите. Затуй ние, кат’ същински хъшове, предприемаме сериозната инициатива по зарибяването. Пак.

Day 0 – Пред фест и потоп
Така сме устроени, щото да попропускаме първите изпълнители. Суетене из прес зоната, после хоп! – пред Patrice и компания. Задава се вятър, облаци, даркнес. Слънчевото реге не спасява от пороя, който прилепя тениската плътно по глобусната ми жлеза.
Докато товарищ Patrice бичи парчета предимно от последния си албум Free-Patri-Ation (да, скипна фаворитското You Always You), почти всичко живо се разбягва под тенти, чадърчета и други сушинки. „Айсиктир, отече феста!” – мърморим един на друг, докато се мъчим да запалим мокрите цигари. Най-вече ни беше яд заради White Lies – новата сила на брит-рока, обрала овациите (и честите сравнения с Joy Division) още с пускането на дебютния си албум To Lose My Life в началото на тази година. Всичко ток, обаче, тъй като някой позатяга божественото кранче, ние тичаме за по бира, а предвожданата от Harry McVeigh команда вече бичи химните от албума си. Много стегнат сет на квартета, като почти всяко от изпълненията им се посреща с кански овации от прогизналата фенска маса, най-вече синглите им, естествено. Накрая едва намираме силици да доплуваме до съседната сцена, пред която вече се е понасъбрала тълпица за хедлайнерите – The Killers, шайката от Невада, която спокойно може да се пише „брит”. По какво се познава една „голяма” група през 2009-та ли? Първо, по сценичното шоу (при Brandon Flowers и компания вече имаме гигантски LED-табла и пълни шепи FX) и второ – по това, че 3/4 от сета спокойно може да бъде изпят от публиката без грешка. Хубаво, стегнато, професионално. Когато по-късно се прибираме към леглата, се хилим – фестът почна!

Day 1 – Рокенрола

Уж най-дъждовният ден, пък то нищо подобно! След домакинските гордости Les Elephants Bizarres и Grimus, соулът на гаджето на Patrice – Ayo и електрото на немците Polarkreis 18, дойдоха и ударните лайвове на хедлайнерите. Първо Motörhead напомнят кои са и какво свирят (при произнасянето на изтърканото клише Lemmy дори се захилва). Дръж тази китара, тази дръм-картеч, този гъгнещ бас и онзи глас. Поравно златни хитове и парчета от последния албум на триото. Я, в Румънско имало рокаджии! От тези нашите, дето виреят най-вече в Каварна! Ей, да, я пак за бира! После пък Moby, наместо да забие изцяло последния си (и никак нелош) Wait for me, решава, че тъй и тъй сме си за сефте едни на други, та заръсва като ефирен напалм връз нас невероятен “greatest hits” сет. Лелееей! Майкоооу! Скачааай! Викааай! Благодарение на праплеменника на Хърман Мелвил и афро-бек-вокалистката му изгубвам гласа си за пръв път тази година в Букурещ. А-ма-ка-кво-то-се-се-тиш, бра’чед! Не ми пука за настъпванията и епизодичните лактенца, ама верно trans penis mihi est е положението! То не Bodyrock, не Why Does My Heart Feel So Bad или Natural Blues, не Go, не Lift Me Up… хеле накрая взема, та се смилява и директно ни доубива с картеча на свидната на цялата надъхана тълпа Feelin’ So Real. Въй, въй, въй: какво ли ни чака утре? Нямам сили да открия първата вечер на хитрата поста, наречена Silent Disco, оставям за утре...

Day 3 – Когато Музиката удари

Знаех си! Когато посещаваш B’estfest, считай се предупреден, че рано или късно товарният влак с ритъм и мелодия те прегазва без да му пука за какво се бориш и колко вЕлик си. Оставаш малък, премазан и радостен от това, че си съзрял в някой такт Божията диря (по Хесе, нали). Най-интересно е, когато в една вечер съзреш въпросната Негова поне в няколко лайва. И тъй де, по същество: Klaxons имат някакъв ебан проблем с оборудването по границите, та на тяхно място получаваме…US3. Groove is in da house! Хитове от вчера и днес, джъмпене, младежи дори показват умения по брейкденсинг, яко! Понякога непланираното май излиза по...неочаквано хубаво. А и чух един от химните на нашето време – Cantaloop – наживо, дееба! После са агентите от далечен Глазгоу. Съвсем според очакванията ми – Franz Ferdinand забиват половината си дискография суперстегнато, без минимална грешчица. Няма такива шотландци просто! Стадото посветени, разбирай публиката, вече са в екстаз, ония се разгорещяват, хващат палки, почват едно трайбъл-блъскане, изобщо... сигурно за мнозина това е лайвът на феста. За мен обаче май ще да е последвалият – този на братя Хартнол, извънземните Orbital. Как бе, как нямат жал тези двамата?! За пръв път съм на лайв, в който ме запукват от първия бийт, та до изцеждащия финал, честна фенска. Онези светят ли, светят от пулта си и се радват: „Ето, вземи още!” И аз, и всички други вземаме. Лирично отклонение: обожавам този момент, когато всички танцуват. Няма ти кой си, няма ау, няма ох. Всички в първичното.
Всички обратно горе в звездите. Всички в Големия секс. Да, хубаво е и да, след това непременно цигара! После на Silent Disco получаваме DJ сет от Klaxons, а специални гости са Franz Ferdinand, които охраната се мъчи да свали от подиума. Жестоко, истинско рокюментъри на метър пред мен!

Day 4 – Последният да затвори вратата!
Тъжничко е по последните дни из фестовете. Уж гледаме да съберем кеф като за последно, но някакси ни се ще да не свършва постата. У нас – избори, обаче, и всеки иска да упражни себе си (хвала!) Понеже е последен ден, подраняваме и хващам Gravity Co, които свирят мноооого по-добре от миналогодишните ни представители тук, йес, българи юнаци! След тях са румънците The MOOod, после пък познатият на родните реге-рага-хоп-маниаци Promoe с шайката си Looptroop Rockers. Леко завалява, бегай за дъждобран, бързо бегай, после на meet’n’greet с The Charlatans, после обратно за якия лайв на The Ting Tings. Леле, кой ще ти покани тия последните велики шемети у нас? И не, не ми се оправдавай: гледам и чичаци, и келеши да се дивят еднакво и се съмнявам, че който и да е от тях има в тях копие от албума на дуета.
Суперсвеж лайв, скок-подскок на дансинга отново! После е манчестърската лежерна магия на шарлатаните, разлиииивам се и едва оставам в някакво състояние, в което смогвам да видя мексиканския шаман Santana. Леле, колко народ се събра, какво е туй чудо?! Он свири, ама свири! За нищо я няма китарата! Че и като мащаб това беше най-големия лайв, достоен за закриване. Да, всичко изсвири – от-до; той затова е Santana – жива китарна легенда. По някое време се изгубвам. Ок, ето ме пак. Присядам до тайфата на дървената фестивална масичка – насреща едно маце се качило, та играй! Браво, душа, ихуу! Да, и китарните вселени имат своя край, обаче, както и хубавите букурещки фестивали. Догодина пак, де!

На връщане обикновено дремя с отворена уста, ти кво си мислиш? Четири дена танци са това, сине!

Снимки: Мери Бойчева и Стела Стаменкова
коментари [4] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Звучи кофти - каза Форд. - С малко късмет се надявам да бъда достатъчно фиркан, за да не го забележа.
Форд Префект ("Животът, Вселената и всичко остсанало" - Дъглас Адамс)