LIVE REPORT

Iron Maiden: Flight 666

За пръв път виках в кино. За пръв път пях в кино. За пръв път плясках в кино. Както и почти всички останали метъл фенове, които бяха напълнили залата на Арена Младост. Дълги коси, къси коси, тениски на мейдън, тениски на други банди, костюми, рокерии, дънки, кубинки, кецове, момичета, момчета, хора над 40, есенцията на аудиторията на Девиците. Защото само тази вечер, само в две кина в София, само в този час, прожектираха Flight 666. И защото хората обичат Iron Maiden.

Това, което видяхме в лентата на Sam Dunn и Scott McFadyen беше двучасова разходка из бек и он стейдж-а на най-голямата хеви метъл група на света.
Два часа с хората, които пораснаха, заковаха се на върха и не мръднаха от него 30 години. Два часа с шестима абсолютни пичове, земни, щастливи, свирещи, вилнеещи, пътуващи, усмихнати и ведри. И два часа със стотици хиляди фенове от няколко континента. С подивелите тълпи на преобразен битак в Индия, отдадените мейдънисти в Австралия, откачените почитатели в Япония, топлият прием в студената Канада, тотално отдадените южноамерикански фенове и накрая последните концерти от обиколката в Щатите. Близка среща с истински почитатели на групата, хора, които са ги гледали многократно, такива, които са чакали цял живот Iron Maiden да свирят в родината им, хора, които биха ги последвали навсякъде.

Запознахме се с усмихнатия, но концентриран Bruce Dickinson в пилотската кабина, кипящият от енергия Bruce Dickinson на сцената, добрякът Bruce Dickinson извън нея; с постоянно репетиращият Adrian Smith; с по-затворения, но вечно готов за снимка с фенове и автографи Steve Harris; с постоянно набиващият пици и ломотещ неразбираемо Nicko McBrain; с доволния от живота си Dave Murray; с беснеещия Janick Gers. Видяхме какво представляват по време на турне хората, които оставиха най-трайната следа в тежкия рок. На турнето, в което изпълняват своите вечни песни. Не просто документален филм, а най-истинското и интимно докосване до най-големите. До хората, които напълно заслужават любовта на почитателите си. Защото Iron Maiden не е група. Iron Maiden е религия. И това се вижда във всеки миг от филма. От кадрите с индийците по мръсните улици на Мумбай, през тези, със свещеника със 162 татуировки на групата по тялото си, до трогателната сцена след поредния концерт някъде в Южна Америка, когато тълпите се изнасят от стадиона, а незнаен фен на бандата стиска уловената от Nicko палка и плаче, обезумял от радост. Гледа камерата и безмълвно бърше сълзите си, докато емоцията тресе тялото му. А публиката В киното пее и ръкопляска на момчето. Iron Maiden… Up the Irons!
коментари [0] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Всеки жив човек е оцелял човек.
Рабо Карабекян ("Синята Брада" - Кърт Вонегът)