LIVE REPORT

Езотерика в сряда вечер

„Стандарт” е мръсна дума за този сайт, в случай че си забравил.
Нека надникнем отвъд първосигналното, обаче: в музикалната етимология, първото значение на думата обозначава парче, което е прието за еталон в дадения стил и не бива пренебрегвано в репертоара на нито едно поколение. Голяма работа, демек.

Голяма работа си беше и концертьт на Randy Crawford & The Joe Sample Trio в сряда вечер, в зала 1 на НДК; „Къде другаде?” – както пита един от ненавижданите ни молове. В хладната вечер, отрудената ми параноя сякаш имаше нужда точно от това – тихо, нежно, умно музикално качество на килограм. Не знам дали си чувал, но най-хубавото на десетките стилове, ползващи за по-лесно мързеливия знаменател „джееез” (с интонацията на Милчо Левиев, как?!), е мислите, към които те подтикват. Половината работа я върши (не)академичният майсторлък на изпълнителите. Другата половина – смелостта им да бъдат свободни. Доста окултно, м?

Съвсем в реда на нещата, случката се случи по подобен шаблон: половината от тоталния душевен комфорт, с който си тръгнах, дължа на Joe Sample и хората му. 70-годишният тексасец е един от може би най-харизматичните изпълнители в дебрите тилилейски на Другата музика.
То и няма май как да си свирил иначе с Miles, BB King и Clapton. Почти след всяко парче той тихичко, като разказвач, обявяваше следващото парче или разказваше някоя история. Иначе как да разбера аз, че любимото ми от неговия сет X marks the spot е посветено на висша нюорлийнска вуду-жрица, чийто гроб носи щастие, ако направиш няколко кръста отгоре му? И как ще се усмихна с разбиране на това, че старият Joe още свири сам по нощите в луд транс, а компания му прави само рекордерът, който по-късно ще му припомни хубавата мелодия? Някак си като у дома си се почувствах. Turn on…

Другата половина от „чистия” ми трип обаче дължа изцяло на мадам Randy Crawford. След като трупа стаж при (дръж се, фънкарче) George Benson, Bootsy Collins, Quincy Jones и Al Jarreau, тя пробива заедно с Тhe Crusaders (които пък са предвождани от... Joe), а после и със солови класики като You Might Need Somebody (която не чухме) и едно от най-красивите соул достижения – Almaz (на която си настръхнахме обаче). С две думи – ако не си бил на концерта, сори: изтърва един от най-емблематичните гласове в музиката изобщо. Помежду стандартите, които валяха нежно в разранените от семантичен мръсен ежедневен шум над два часа, беше дори и Feelin’ good – изобщо мелодии, мелодии, красота за глас и пиано. Tune in…


…and drop out. Когато излизам от НДК след бисовете, вече не ми е студено. Само се чудя наистина ли животът е по-хубав от песен (на Randy) или пак някакви пропаганди са това от кораба-майка, колкото да я дърпаме напред тежката и раздрънкана каруца на битието.

Снимки: Виктор Александров
коментари [1] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: По-добре човек с грешно мнение, отколкото човек без мнение.
Румбата