LIVE REPORT

Asia в София

Концерт на хора, участвали в трите най-големи прогресив рок групи свирили някога, за запаления меломан си е като първа среща с жестока мадама за загорелия онанист. Или нещо подобно.

Asia свириха в състава, с който започна полета на групата преди повече от 25 години и в Зала 1 видяхме (и ЧУХМЕ) легендарни музиканти, създали огромен къс музикална история, като ни поднесоха двойна порция от него в щедро блюдо.
Винаги обаче съм се чудил едно нещо – как така хвалени и тачени от мен и армия верни фенове хора, са се събрали през 1981 с човек, излязъл от групата Buggles? Хора, които са свирели с клавиристи като Keith Emerson и Rick Wakeman направиха група с Geoffrey Downes! Синтезаторна поп инвазия в експлозивния прогресив рок. Но е факт, събраха фенове и популярност и през 80-те и 90-те те станаха знаменосците и най-силното наследство на класическата прогресив троица. Пък и най-хубавото е, че на живо почти естрадните им синтезаторни поп-рок творения, звучат силно и интересно.

Минутки след обявения час светлините изгаснаха в пълната зала, четиримата излязоха на сцената и стана ясно, че ще пътуваме.
Дали към звездите, чудните светове на Roger Dean, напред към миналото или към себе си, но път имаше. Интересен, шарен, силен, устремен. 80-те изплуваха за виолетово-синтетична целувка и песните на Asia в отлично озвучения бивш соцкултурен храм. Прожекторите преливаха ярките светлини в нюансите на синьото и лилавото, трите екрана разказваха история в клипове, моменти от настоящото шоу и красивите картини на Дийн и атмосферата преля от сетивата в сърцата. Плътно, дълбоко, като копринена футуристична мъгла. Онзи така типичен за осмата декада на миналия век синтезаторен звук изпълни пространството, а „живите” инструменти поеха функцията на вещите разказвачи.

Още с втората песен, Wildest Dreams, стана ясно, че за нас свири един от най-големите живи барабанисти. Carl Palmer е огромен. А само една песен по-късно и първият дълбок отзвук от миналото завибрира в Зала 1. Roundabout. Yes от 1971. Вътрешна истерия, външна еуфория и абсолютен фурор. Вярно е, че липсваха къдравите разходки на Chris Squire по грифа, и определено Geoff Downes не е Rick Wakeman, а иначе чудесният John Wetton не може да се справи с пеенето на Jon Anderson, но това беше парче история, което лежи дълбоко в сърцето ми и беше скъп подарък, приет възторжено от публиката. Както и другата страхотна изненада – The Court Of The Crimson King. Точно 40 години назад, в дълбоката, всеобхватна музика на прогресив рок пионерите King Crimson. Отново далеч от силата на „онази” версия, но все пак лично и изключително важно парче. И последва логичният въпрос – коя ли песен на Emerson, Lake & Palmer ще чуем наживо? Отговорът – веднага след антракта.

Час музика, час пътуване, време за разкършване на кокалите, за цигара, въздух, вода и след двайсет минути отново потегляме. И първа гледка през илюминатора е отговорът на въпроса от горе. Fanfare For A Common Man. Осиновената от ELP композиция на Aaron Copland. Инструментален фурор и един от най-силните моменти на вечерта. И след тези три епохални частици от музикалния космос, беше време за историята на четвъртия елемент от Asia. Недъгаво подпряна в сетлиста до титаничните песни, от колоните заподскача дефектната мазня Video Killed The Radio Star на The Buggles. Съжалявам, Джеф, но кариерата ти преди Asia мирише изключително кофти. Дори тримата ти бойни другари не закърпиха гротеската... До момента на The Heat Goes On. „Готови ли сте за дръм соло?” А ти как мислиш? Carl Palmer, пет минути и един сет на разположение и 4000 души за звуков разстрел. Категорично заявавям, че, изключвайки двата концерта на Billy Cobham, това беше най-впечатляващото, силно и смислено соло на ударни инструменти, което съм виждал на концерт. И след емблематичното соло Clap на Howe в първата част, това беше индувидалният музикален реверанс към публиката след антракта. Няма да разказвам мелодичната интерлюдия на Downes. Не ми харесва на запис, не ми хареса и наживо. Не спирам да се чудя, наистина, защо точно с него, защо точно такава музика...


Акустичен прочит на Don’t Cry (който определено ми допадна в пъти повече от оригиналната версия), Heat Of The Moment, кратко скандиране и бисът на Sole Survivor. И пътешествието свърши. Последна спирка и първоначална дестинация – станция Земя. Студена пролетна вечер, изчакване на уморените музиканти на служебния вход, липса на желание за автографи, довиждане и приятна вечер. Пуснете си виолетова музика и поплувайте в синтезаторни приказки.
коментари [2] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Whatever we expect with confidence becomes our own self-fulfilling prophecy.
Brian Tracy