King Dude

Ще имаме честта да видим King Dude на сцената в one man конфигурация – формула, вече изпробвана успешно от нашите съорганизатори от Alarma Punk Jazz с концертите на Reverend Beat-Man, Oldseed, King Automatic и Юджийн Чадборн. Със свещи, наредени в ритуален кръг, китара, клавир и онзи Глас, който ви кара да настръхвате. Разговаряме с King Dude по телефона в единствения свободен ден от близо тримесечното му европейско турне, чийто завършек ще увенчаем в събота. Обръщаме се към него на Вие не от някакъв лакео-снобизъм, а просто защото с кралски особи така трябва. Иначе T.J. e пич и тонът му, макар че звучи малко уморен, излъчва симпатия и добронамереност, а не някаква царствена дистанция.

Кой казва, че синята кръв е приоритет на Стария свят? И Дивият Запад си има своите благородници и короновани особи – от Lord Bowler до King Khan и от Sun Ra до Stephen King и B.B. King, царство му небесно (Elvis, Prince и Michael Jackson не ги споменаваме, за да не ни обвинят в насаждане на прекомерна комерсиалност). И макар рожденото име на King Dude да ни подхлъзва по-скоро по налконената плоскост на Декларацията на независимостта, песните на Thomas Jefferson Cowgill безпрекословно му отреждат статута на Величество отвсякъде. Всяка една от тях е своеобразен визионерски трип на границата между иносказателността и изповедта, мрака и светлината, душевния дискомфорт и жизнеутвърждаващия хорър. В тях има и готик-американа, и дарк-блус, и успешно асимилиран пост-метъл, и нещо от атмосферата на Б-филмите и комиксите от първата половина на отдавна отминалия ХХ век. Поризведения като Spiders In Her Hair, Witch’s Hammer, Empty House, Barbara Anne, River Of Gold, Jesus In The Courtyard го нареждат сред онези представители на новата американска класика, докоснали се до Вечността , каквито са Johnny Cash и Джейсън Димайс, докато други парчета като Fear Is All You Know, Cloven Hoofs (Of Fear), Holy Land и Miss September сякаш разказват позабравени епизоди историята на дяволската музика от последното столетие, само че по един дълбоко личен и непродправен начин. Песни като Lucifer’s The Light Of The World, чути веднъж, никога не ви излизат от главата. Песни като Maria искрено ще ви просълзят. Песни като Watching Over You могат да ви разведрят дори при диагноза „безвъзвратно потънали гемии“.

RR: Нека да започнем от минималистичния формат на one man шоуто, който е хем по-интроспективен, хем скъсява дистаницията между музиканта и публиката...
KD: Всъщност оттам тръгва всичко, по този начин се раждат и песните ми. Обичам този формат и предполагам, че оголена по тоя начин, музиката допада и на хората, когато я чуят. Така се дава една нова гледна точка към нея, а и това я прави по-свободна откъм форма. Или поне се получава нещо много различно от обичайното, от това, на което и аз съм навикнал от последните ни 4-5 големи турнета с групата. Така че за мен това турне е нещо като завръщане към началната точка, там, откъдето съм тръгнал. И усещането е хубаво.

А що се касае до аранжиментите – звучат ли другите инструменти в някое паралелно измерение, или напротив – гледате да се абстрахирате от всичко излишно?
Всичко е в главата ми, но докато трае концертът не се замислям много за тия неща. Обикновено съм пиян, честно да си призная – определено не ми липсва нещо на сцената, не ми се налага да си представям други музиканти до мен или да се замислям за подхода. По скоро се чувствам добре , преживявайки минималността.

Песните Ви са като кратки приковаващи истории, които често водят до първоначално онемяване и последващ размисъл. Каква е обаче тяхната история?
Благодаря на първо място, че го казваш. Песните като цяло сами си се пишат, не отделям много време на обмислянето им. Обикновено се зараждат рано сутрин, когато се събуждам. Това са моментите на вдъхновение – в състоянието на полусъзнание, когато тъкмо си излязъл от съня. Често е просто малка идея или чувство, което веднага улавям, че може да се превърне в песен. И следвам тези усещания интуитивно – нищо повече. Понякога идеята може да е изречение или дори отделна дума, която често после става и име на песента. И после отнема няколко дни, или няколко часа дори, а понякога е въпрос на месеци, и... песента е завършена.

А кой е Томас Джеферсън Каугил отпреди раждането на King Dude?
Дълги години работих в магазин за плочи и със сигурност това е оказало влияние – това да съм сред толкова много различни видове музика. Макар че пънк-рокът и хеви метълът винаги са били това, което съм слушал като млад. Което си е съвсем общоприето – да слушаш възможно най-шумната и агресивна музика, когато си на 18-19-20 годишна възраст. Но слушах и не толкова агресивни неща – класика, джаз – и мисля, че и тези влияния са останали в музиката ми и до днес. А и други видове музика, които надграждат първоначалния импулс да слушаш Metallica или Ramones. Многообразието е хубаво нещо. Първите ми опити на сцената са в пънк-рок и хеви метъл групи и ако не бяха те, може би нямаше да правя музиката, която правя днес. Да, първите ми години в хеви метъла са ме повлияли определено, но може би не толкова с оглед на звученето, колкото в спиритуален план.

Едно от парчетата в албума Fear (последното Ви пълнометражно издание към настоящия момент) – Cloven Hoofs (Of Fear) – определено напомня нещо, за което не се бях сещал от дълги години, а именно – песните от соловото творчество на Syd Barrett...
Да, за Cloven Hoofs (Of Fear), а и за целия албум Fear вдъхновението ми идва от рокендрола от края на 60-те. Исках да постигна такова звучене. И много съм слушал големите, да, повечето от тях – The Beatles, The Rolling Stones, разбира се и Syd Barrett и Pink Floyd. И е хубаво да чуя, че и хората усещат тази връзка, защото тези влияния ги има, да.

Какво е за Вас родният Сиатъл? И смятате ли се за част от някаква сцена там, защото, поне от наш ъгъл погледнато, днес като каже човек „сиатълска сцена“, това може да означава и всичко, и нищо?
Сиатъл за мен е „у дома“ и всъщност ми действа като един вид убежище от музиката. Смятам, че самата идея за Сиатъл като свръхмузикален град със свръхсцена е малко преувеличена. Или може би днес вече не е така, както е било едно време. Повечето ми приятели в Сиатъл са промоутъри като тебе, музиканти и т.н., но когато съм си у дома, като че ли се фокусирам повече върху релаксацията и работата насаме. Красив град е. Чудесен град за почивка. И тих град, ако решиш, че искаш да е такъв. Град, където мога да пиша песни и да записвам, усамотем в къщи. Дори музикантите ми не са там. Двама от тях живеят в Портланд и само когато записваме или се готвим за турне се събираме. В Сиатъл сме само аз и барабанистът ми. Не това е начинът, по който записахме Fear, но новият албум Songs Of Flesh And Blood е създаден точно така.

И накрая, няма как да не попитам за личното Ви усещане за светлина и мрак в музиката.
Добър въпрос. За мен музиката е по-скоро светла. И въпреки че в моята музика има множество мрачни моменти, не чувствам нещата точно мрачни. Разбира се, във всяка добра история трябва да има елемент на трудност, страдание, мрак, превратости на съдбата, през които героят да премине. Да, има мрак в тези истории, които разказвам, но те не са трагедии. Смятам, че повечето ми песни са доста светли по един топъл и сърдечен начин, което сигурно е резултат от луциферианската ми вяра.
коментари [0] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: L'union fait la force!
[Обединението прави силата]