Jozef van Wissem

Няма такъв уикенд: любов и вино, крийпи романтика и концентрати, петък 13 (той вече мина, но е част от цялата история), вампири и филмова музика. И за капак: Jozef van Wissem на лютня в Първо студио на БНР в неделя вечер на 15 февруари и втори епизод в понеделник в Петното на Роршах в Пловдив.

Докато четете този текст, сме на прага на излизането на още един албум на Jozef van Wissem, а именно - сандтракът към филма Partir To Live на чилийския режисьор Доминго Гарсия-Уидобро (член на знаменателната психеделик/прогресив/краут-рок формация Föllakzoid), обявен в план-програмата на Sacred Bones за последния ден на март. А ние тук ви предлагаме кратко, но съдържателно интервю-разходка из различни жанрове и колаборации на Ван Висем през годините. И не само.

Йозеф, нека да започнем с един знаменателен твой дует отпреди десетина години – с японския фрий-джаз/експериментъл китарист Тетуци Акияма (това е Rawk’n’Roll и в момента настройката е именно на японска вълна). От онези години имате два много интересни албума заедно – Proletarian Drift и Hymn For A Fallen Angel. Скоро не сте парвили нещо заедно, но Тетуци продължава да записва и за твоя собствен лейбъл Incunabulum, както виждам...
С Тетуци сме добри приятели и той е от хората, които много са ми повлияли. И ако говорим за минимализъм, или както там можем да го наречем, той е много добър пример. Имам предвид отказа от виртуозност и отсъствието на много ноти. Пътувах до Япония тогава, преди години, за да свирим заедно с Тетуци в една галерия. И първо се срещнахме в хотелската ми стая, за да порепетираме. Аз му изсвирих няколко от моите пиеси и няколко ренесансови произведения. И тогава той ме попита: „А можеш ли да свириш по-малко ноти?” и тия думи за мен бяха нещо като проблясък. Този човек е уникален. Може да си позволи да свири само няколко тона на акустична китара насред толкова шумен, многолюден и натоварен град като Токио! Изглеждаше като дзен-учител, свирейки понякога по един тон на минута. И това остави дълбок отпечатък у мен. До този момент се бях концентрирал много повече върху композицията и техниката на свирене, докато Тетуци отвори очите ми и за други измерения. Това беше преди повече от 10 години, през 2004, мисля. Направихме няколко концерта заедно, с които навлязохме в едни други дълбини. Разбира се, мисля, че можем и трябва да направим още за в бъдеще, но това зависи и от неговото свободно време.

Продължаваме с дуетите – Гари Лукас, ключов китарист, работил с Captain Beefheart, Зорн, Елиът Шарп, Питър Хамил...
И това беше преди много време, преди повече от 10 години, мисля. Вече не свирим заедно, това си беше проект от онова време. Започнахме с някои класически и някои мои пиеси, към които Гари добави акустична китара. А вторият ни съвместен албум – The Universe Of Absence – вече съдържаше и пеене, а Гари свиреше на електрическа китара. Така се получава обикновено – срещаш тези хора и стигате заедно до някакъв прогрес в музикалната комуникация, правите няколко съвместни албума... и после срещаш други хора, с които откривате заедно други неща. Собствената ти музика също се променя с времето, започваш да мислиш различно, инструментите също се променят. Лютнята, на която свиря сега, е правена специално за мен и звукът й е различен и по-добър, отколкото на тази, на която свирех тогава. По различен начин я настройвам дори понякога. За този прогрес говоря – когато научаваш нови неща от нови хора, с които се срещаш. И така стигаш до следващата и следващата стъпка. И се надяваш това да е и за добро. Да, бих работил отново с Гари Лукас, той също е мой добър приятел и често сме на една и съща вълна, вкусовете ни са доста сходни. Хубаво е, когато свириш с приятели – то си е някаква момчешка мечта, която човек не трябва да губи – уклон към приключението, срещите с интересни хора, свиренето с тях. И аз се опитвам да съхраня точно този първоначален импулс и днес.

На това турне представяш солова акустична програма за лютня. Коя е основната разлика за теб между соловия концерт и срещата на сцена с хора като Тетуци, Гари Лукас, Зола Джизъс, Джармуш?
Соловият концерт е много интимен диалог между теб и публиката. И ти сам създаваш историята, която разказваш на хората, което е по-трудното. За мен тези концерти са нещо като изпадане в транс. Ако свириш с някого другиго на сцената, диалогът е между вас двамата, и чак след това – с публиката, така че тогава има повече дистанция. Това е, някак си, по-лесният начин.

Кое е най-важното измерение на соловите ти концерти?
Харесвам повтаряемостта, честото свирене на едни и същи пиеси – но всяка вечер в различни градове, в различни зали, в различен контекст, с различна публика... Всъщност, по-често звукът се променя, не самите пиеси. Мястото ги прави различни, хората в залата ги правят различни. Но като цяло е голямо предизвикателство да направиш соло концерт пред 100 човека и да успееш да убедиш всеки един отделен човек в публиката, че тази музика е изсвирена именно за него. Това е напълно различна динамика от случаите, в които свириш в дуо или в по-голяма формация. Но аз обичам точно това предизвикателство, това усещане да съм там с всеки човек от публиката поотделно и търся точно този контакт с хората.

И накрая: къде светлината и мракът се срещат в твоята музика?
Обичам след някоя мрачна пиеса да изсвиря някоя по-светла. Защото самият живот е такъв, по този начин се движи – нагоре и надолу: не е само тъмен или само светъл. Така чувствам и музиката – тя никога не е напълно мрачна или напълно оптимистична.
коментари [0] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Значи това била войната: тази касапница и необуздана жестокост, превърнала човешкото същество в най-долен звяр.
"Рамзес - Синът на светлината" - Кристиян Жак