Песните в албума:
1. You Still Believe in Mirrors2. Suck Me If You Can't
3. Rivothriller
4. Far Away Stabbing
5. Sands and Grandpa
6. Collapse Without Honor
7. Miracle
8. I Just Want It
9. Improvise to Mesmerize
10. Birds
11. The Dream of Misanthropic Kid
12. Under Deaf Sea
13. 25th Hour
14. Beyond the Point of Hopeland
След близо 4 години чакане почти бях решил, че албумът на Muddy няма да излезе наистина. Но те ме опровергаха солидно – с над час от това, което очаквахме, но и много, много повече.
Да започнем с първото, което прави впечатление – звукът! Толкова е солиден, пипнат, но и е запазил мръсното и тежко звучене от концертите на Muddy, че става ясно, че Георги Хранов изобщо не си е клатил Muddy-те през тези дълги месеци. Сам казва, че е отнело много време докато напипат точно звученето, което им трябва и да наместят нещата така, че да останат доволни от звука. И успокоява, че вече толкова добре знаят как стават неща, че следващият запис на Muddy вероятно ще излезе още тази есен.
Таймингът. Надали и в най-смелите си мечти пичовете от Muddy са се надявали излизането на Hopeland да съвпадне с края на света. Или поне на този в България. Което се случи в петък, 13 март, 2020. Ако концертът ни на Supersuckers, Daily Noise Club и Tidemachine беше последният лайв в страната, преди да затворят живота, то Hopeland на Muddy излезе в първия ден на социална изолация, паника и страх. И то като убийствено подходящ саундтрак, защото
Музиката в Hopeland е истинският звяр, който има значение. Парчетата преливат от тежкотонажна слъдж и дуум кал, в която врят крясъците на Петко от Daily Noise Club (няма да престана да си бия главата от кеф колко точно си пасна той с Muddy). Рифове и тежки китарни тонове (Георги Хранов и Александър Велчев, когото знаем и от The Flying Detachment) блъскат лепкави шамари, докато гърлото на Петко врещи лирики (уви, невключени в албума, но ще те подсетя за Eyehategod), а над постамента бас/барабани (Виксата и Даката) вият краските си неочаквани инструменти от
Специалните гости. Никой от нас не беше очаквал, нито си е представял в парчета като Suck Me If You Can’t и Improvise to Mesmerize да се лее саксофон. Да, но Петър Момчев се включва адски силно и чисто с инструмента си и придава джаз/прог дъх на Hopeland. Дидо от Obsidian Sea, (някога в Center, Murder of Crows, Upyr) добавя към акустичните китари на Гого в Sands and Grandpa, където чуваме и хармоника от Мартин Петров. На dolphin bass (онази бас китара със странно отсечено тяло) във Far Away Stabbing е Александър Обретенов от D2 и Panican Whyasker. Филип Александров свири на клавири в The Dream of Misanthropic Kid, Тоше от Daily Noise Club удря соло в Collapse Without Honor, дядото на Георги Хранов свири на двоянка в Under Deaf Sea, а Мицата се връща на ксилофон в Suck Me If You Can’t.
Инструменталните импресии между солидните тежки парчета не просто вкарват душа на Hopeland, а го издигат над стандартния слъдж дуум албум, като му придават щипка психеделия, доза неочакваност и допринасят за дълбочината на тези 64 минути кално-психеделичен кошмар на надеждата. А защо е такова
Заглавието? Защото Георги Хранов (китара и основният пулс на Muddy) споделя, че албумът отразява периода, в който се е намирал, докато е мислил тези парчета. А той отлично знае какво е да се изгубиш в мрака, но и да видиш как твои приятели изчезват в него завинаги. И не съжалява, просто го приема като етап от живота си. Затова и Hopeland е и отражение на страшното и грозното, но и намек за светлото. Без да се взима твърде на сериозно. Защото това е рок. Тежък, мачкащ, кален, изненадващ, но все пак рок. А за името на бандата? Погледни внимателно обложката.
Да започнем с първото, което прави впечатление – звукът! Толкова е солиден, пипнат, но и е запазил мръсното и тежко звучене от концертите на Muddy, че става ясно, че Георги Хранов изобщо не си е клатил Muddy-те през тези дълги месеци. Сам казва, че е отнело много време докато напипат точно звученето, което им трябва и да наместят нещата така, че да останат доволни от звука. И успокоява, че вече толкова добре знаят как стават неща, че следващият запис на Muddy вероятно ще излезе още тази есен.
Таймингът. Надали и в най-смелите си мечти пичовете от Muddy са се надявали излизането на Hopeland да съвпадне с края на света. Или поне на този в България. Което се случи в петък, 13 март, 2020. Ако концертът ни на Supersuckers, Daily Noise Club и Tidemachine беше последният лайв в страната, преди да затворят живота, то Hopeland на Muddy излезе в първия ден на социална изолация, паника и страх. И то като убийствено подходящ саундтрак, защото
Музиката в Hopeland е истинският звяр, който има значение. Парчетата преливат от тежкотонажна слъдж и дуум кал, в която врят крясъците на Петко от Daily Noise Club (няма да престана да си бия главата от кеф колко точно си пасна той с Muddy). Рифове и тежки китарни тонове (Георги Хранов и Александър Велчев, когото знаем и от The Flying Detachment) блъскат лепкави шамари, докато гърлото на Петко врещи лирики (уви, невключени в албума, но ще те подсетя за Eyehategod), а над постамента бас/барабани (Виксата и Даката) вият краските си неочаквани инструменти от
Специалните гости. Никой от нас не беше очаквал, нито си е представял в парчета като Suck Me If You Can’t и Improvise to Mesmerize да се лее саксофон. Да, но Петър Момчев се включва адски силно и чисто с инструмента си и придава джаз/прог дъх на Hopeland. Дидо от Obsidian Sea, (някога в Center, Murder of Crows, Upyr) добавя към акустичните китари на Гого в Sands and Grandpa, където чуваме и хармоника от Мартин Петров. На dolphin bass (онази бас китара със странно отсечено тяло) във Far Away Stabbing е Александър Обретенов от D2 и Panican Whyasker. Филип Александров свири на клавири в The Dream of Misanthropic Kid, Тоше от Daily Noise Club удря соло в Collapse Without Honor, дядото на Георги Хранов свири на двоянка в Under Deaf Sea, а Мицата се връща на ксилофон в Suck Me If You Can’t.
Инструменталните импресии между солидните тежки парчета не просто вкарват душа на Hopeland, а го издигат над стандартния слъдж дуум албум, като му придават щипка психеделия, доза неочакваност и допринасят за дълбочината на тези 64 минути кално-психеделичен кошмар на надеждата. А защо е такова
Заглавието? Защото Георги Хранов (китара и основният пулс на Muddy) споделя, че албумът отразява периода, в който се е намирал, докато е мислил тези парчета. А той отлично знае какво е да се изгубиш в мрака, но и да видиш как твои приятели изчезват в него завинаги. И не съжалява, просто го приема като етап от живота си. Затова и Hopeland е и отражение на страшното и грозното, но и намек за светлото. Без да се взима твърде на сериозно. Защото това е рок. Тежък, мачкащ, кален, изненадващ, но все пак рок. А за името на бандата? Погледни внимателно обложката.
Напомня на: Eyehategod, Jane’s Addiction, Crowbar
Оценка: 
коментари [0]
Коментари по албума 744 2
Включване / Регистрация