Песните в албума:
1. Only If for Night2. Shake It Out
3. What The Water Gave Me
4. Never Let Me Go
5. Breaking Down
6. Lover to Lover
7. No Light No Light
8. Seven Devils
9. Heartline
10. Spectrum
11. All This and Heaven Too
12. Leave My Body
Florence + The Machine
Ceremonials
Година: 2011
Лейбъл: Island
Държава: Великобритания
http://florenceandthemachine.net
Ceremonials
Година: 2011
Лейбъл: Island
Държава: Великобритания
http://florenceandthemachine.net
Florence + The Machine са една от малкото банди, за които емпиричните ми изследвания показват, че допадат на почти всички съществуващи музикални субкултури. След като Lungs заля де що имаше девойчета и рокенролчета, единственото, за което стискахме палци, беше Florence Welch да не се изложи с втория албум. Знаете го оня синдром, при който дебютът е толкова съвършен, че целият музикален път на създалите го се оказва преповтаряне на успешната формула. За всеобщо щастие, в Ceremonials такова нещо няма.
Общото настроение този път е по-мрачно. Но какво можем да очакваме от жена, която пише най-добре с махмурлук? Всъщност нотките на мракобесие на Florence са поднесени с достатъчно ирония и чар, за да не звучат зловещо, освен ако не направим подробен литературен анализ на текстовете. А поне първите десет хиляди слушания не оставят такава възможност. Най-малкото защото Ceremonials има едно от завидните качества на предшественика си – всяка песен има свой чар и те захапват една по една. В началото What The Water Gave Me придърпва неусетно към средата, където дебне набедената за расистка No Light, No Light, а Spectrum спъва след спокойната Heartlines. Leave My Body хвърля право в Strangeness And Charm, а Remain Nameless само лъже, че има възможност за слаба песен. Няма. Няма и еднообразие, макар звученето да е далеч по-хомогенно, отколкото в Lungs.
Това, което присъстваше в дебюта и ми липсва тук, е хлапашката предизвикателност. Дивият чар на Kiss With A Fist и My Boy Builds Coffins почти изцяло е заместен от Cosmic Love настроението. Личи си как Paul Epworth, който е бачкал с Florence точно по Cosmic Love и Blinding, е главно действащо лице в Ceremonials. Но това пък и не е негатив – нали уточнихме вече за copy/paste-а. А след козметичните промени в звученето, Florence (продължава да) е богиня.
Общото настроение този път е по-мрачно. Но какво можем да очакваме от жена, която пише най-добре с махмурлук? Всъщност нотките на мракобесие на Florence са поднесени с достатъчно ирония и чар, за да не звучат зловещо, освен ако не направим подробен литературен анализ на текстовете. А поне първите десет хиляди слушания не оставят такава възможност. Най-малкото защото Ceremonials има едно от завидните качества на предшественика си – всяка песен има свой чар и те захапват една по една. В началото What The Water Gave Me придърпва неусетно към средата, където дебне набедената за расистка No Light, No Light, а Spectrum спъва след спокойната Heartlines. Leave My Body хвърля право в Strangeness And Charm, а Remain Nameless само лъже, че има възможност за слаба песен. Няма. Няма и еднообразие, макар звученето да е далеч по-хомогенно, отколкото в Lungs.
Това, което присъстваше в дебюта и ми липсва тук, е хлапашката предизвикателност. Дивият чар на Kiss With A Fist и My Boy Builds Coffins почти изцяло е заместен от Cosmic Love настроението. Личи си как Paul Epworth, който е бачкал с Florence точно по Cosmic Love и Blinding, е главно действащо лице в Ceremonials. Но това пък и не е негатив – нали уточнихме вече за copy/paste-а. А след козметичните промени в звученето, Florence (продължава да) е богиня.
Напомня на: Kate Bush, PJ Harvey
Оценка: 
коментари [2]
Коментари по албума 639 2
Включване / Регистрация