Песните в албума:

1. Britannia Triumphant
2. Settle Down
3. But There Is No Space
4. Britney Sings Lullabies For The Drowning Crew (bonus track)
5. Song For C-pij (bonus track)
The Winchester Club
Britannia Triumphant
Година: 2007
Лейбъл: Exile
Държава: Англия
http://www.thewinchesterclub.org
Качваме се в колата. Аз съм отзад, шофьорът е типичният купувач на аУди комби (с ударение на Уто), който ми направи услугата да ме върне до Сф, рискувайки нееднократно живота ми. Нещо подобно на синдрома на пернишкия голф са тия аудита. До него е една дама, която неотдавна се върна от групова туристическа екскурзия из Европа с рейс и споделяше на всеослушание и с най-големи подробности мнението си за всяка от държавите, изградено на база посещенията в крайпътните кенефи нощно време. Отзад до мен е приятел на роднината ми по съребрена линия с аУдито (ще ми се да беше по-далечен роднина), който него ден си закупи анцуг от селския панаир („Бате, висококачествена материя е това, модерна, не се мачка, не се поти, само переш и обличаш!”) за крупната сума от 14 лв и се пазари доста дълго за левчето отстъпка.

В първите няколко минути обмислям да не вадя плейъра и книгата (моите Библия и пищов срещу действителността и цивилизацията) и да се опитам да се социализирам с тях за благодарност, че ме карат. Но разговорът се завърта около техния обяд, обилно напоен в оцет и чесън, и когато ме поглеждат очакващо за коментар, отвръщам само с тъп поглед и осъзнавам, че не мога да се включа. „Еее, то полезно!” – отсъждат и остроумието предизвиква бурен смях у тях, който разпръсва облаци от радиоактивни пáри, които сигурно биха изтребили всички вампири оттук до Трансилвания, стига да бяха отворили прозореца, което не се случи. Разбрах, че не само няма да се социализирам, но и инструментите ми не стигат да заглуша всички сетива, които чинно и безпогрешно доставят нежелана информация от околния свят. Оцет. Чесън. Простащина. Смъртна опасност. Оказа се, че греша.
И така, казвам гласно и видимо заинтересовано „Я, колко е красиво навън”, и започвам да се взирам много концентрирано в пейзажа, докато трескаво развивам слушалките. Слагам ги, пускам бавната Триумфираща Британия и ви съветвам да направите същото сега, и в опасението си, че тя няма да заглуши глъча, усилвам на мах и фокусът на зениците продължава да се надбягва с препускащата природа… вслушвам се… Отварям врата и издърпвам от нея сянката, която може да покрие мигновено опротивялата реалност, дори и чесновото затворено пространство на аудито – сянката на истинските грижи, .които през цялото време се опитваме да избутаме тъкмо там, зад онази врата, за да не ни спъват в светлата част от денонощието, в която цялото ни същество е обект на оценки, огледи, изисквания, сблъсъци, извинения, разминавания, и въобще принадлежим на света, от който иначе просто бихме вдигнали ръце и бихме изкрещяли с цяло гърло „майната ви на всички, оставете ме на мира!” И така, оставям сенките да пропъплят навън, да разлеят киселината на горчилката, с която да проядат всички връзки с „тук и сега”, и използвам момента на безплътие и безтегловност, за да се отпусна най-сетне и да си почина от всички маски, които сме длъжни да носим, за да бъдем пълноценна част от обществото, каквото и да значи това. Сега, на спокойствие, мога да се отдам на очакването на любимия си момент от песента, на нетърпението да дойде първият път, когато разцъфва, опипвам мисълта за него с всеки наличен неврон и изпадам в безкрайното блажено предвкусване на мига на изстрелването, по-реално от реалността, по-прозрачно от времето, което порим с колата. Той винаги ми се струва толкова далеч, и очакването да настъпи – толкова дълго, а продължителността му – толкова кратка, и новото очакване – още по-дълго, че сега, докато пиша това, искрено се изумявам, защото току-що проверих, че въпросният е на 2:46 и после на 4:40. Но тия минути не са като ония. И все пак и те минават, и моментът най-после идва, и тогава дори природата през прозореца престава да препуска бясно в опит да настигне окото, освобождава се от формата си, а хилядите отсенки на зеленото се превръщат в един безплътен, несъществуващ, неподвижен цвят. Сякаш в този миг тя се разсъблича от нашата представа за нея, бавно, без да знае, че я наблюдавам, и осъзнаването, че присъствам на този толкова интимен ритуал, ме кара да потръпна. Това погасява дори онези тревоги, съкровените. Красиво е! Красиво е отвъд мен, отвъд тази планина, красиво е чак до звездите.
Почивка за вземане на въздух… И ново предвкусване, очакване. И наново идва моментът, този път – с добавена акустична китара, бистра и хрускава като първите капки дъжд, ромонещи по прозореца. И после повтаря, потретва, постотва, причинява едно болезнено удоволствие, и точно си казвам, че няма накъде повече, и идва безкрайната нежност, може би цигулка?, а капките са вадички, и вече не е ромон, а плъзгането на прясната облачна вода по стъклото, ó което съм долепила чело… Затварям очи, за да не видят другите, да не би случайно да разберат…

Следват тревожни обяснения, долетяли отдалеч: споделени вдишвания и издишвания отпреди много време наелектризират въздуха, блъскат се, пулсират, ту изкристализират, ту избледняват – може би се изстрелват обратно назад във времето, а може би се вплитат в някакъв момент от бъдещето? Аз исках да ти кажа че, тогава… а онзи път… и през цялото това време… Музиката заглушава думите, но те остават известни някак непосредствено близо до възприятието, много преди тяхното изричане и много след заличаването им от хода на времето, но толкова скъпоценни, че несъзнателно се опитвам да им вдъхна нов живот, да ги кажа отново, да почувствам силите, задвижили ги някога, ала дъждът взема превес, измива ги напълно и се слива с този от началото на следващото парче… Остава само нейният глас, и той казва:

Settle down and close your eyes.
Allow yourself to take these next few minutes to become peaceful.
To forget about everything that's going on around you.
And allow yourself to relax.
Forget all your responsibility.
Forget all your problems and simply experience this moment.
Relax your belly. Allow it to expand.
And relax your chest. Take a few deep breaths from your belly, and each time when you breathe out feel the weight of your body sinking.
Allow your mind to become clear.
Let any thoughts to come through you past like clouds from the sky.

Relax…
Allow yourself to be peaceful, free from thinking, free from moving, completely empty.
Completely empty.

***

Събуждам се и вече не вали. Невъзможно е да определя колко време е минало, може да са няколко секунди, може да са часове и албумът да се е извъртял много пъти и пак да е стигнал до същото място: началото на третото парче.
Чувствата са отлетели, бурите са затихнали и в него влизаме по-мъдри, по-сиви, изсъхнали от всички дъждове, които са ни квасили до кости, и с непроменяемо изражение, попукано от ветровете, прорязали снопове от бръчки, които не означават нищо за никого. Отваряме и другата врата, гробницата на собствения ни живот, където се намират, сгънати на 4, подредени, прилежно вакуумирани срещу влагата на желанията, щателно поръсени с нафталин срещу молците на самосъжалението, консервирани и мумифицирани заедно с целия контекст на миналото, недосегаеми за разяждащия кислород, непокътнати като фараонски скъпоценности на пет хилядолетия, всичките незаличими спомени, които ни съставляват, които сме пренесли в кораба на тлеността през пътешествието му до тук.

До тук съм и аз. А останалите две песни са бонус – стига да смятате, че има нужда от такъв. Аз лично ще превъртя от началото, или още по-добре: ще си пусна лайва щрак
Напомня на: Mogwai, Red Sparrowes
Оценка: 12345
коментари [2] 
 
 
© 2003 Booze Project :: Veni, Vermini, Vomini (дойдох, натрясках се, повърнах)
Тери Пратчет