Песните в албума:
1. You Can't Stop Progress2. Power Player
3. Devil & Me
4. White's Ferry
5. Child of the City
6. Electric Worry
7. One Eye Dollar
8. Rapture of Riddley Walker
9. When Vegans Attack
10. Opossum Minister
11. Black Umbrella
12. Mr. Shiny Cadillackness
Clutch
From Beale Street To Oblivion
Година: 2007
Лейбъл: DRT Records
Държава: САЩ
http://pro-rock.com
From Beale Street To Oblivion
Година: 2007
Лейбъл: DRT Records
Държава: САЩ
http://pro-rock.com
„You can’t stop the progress”, пеят Clutch в първото парче от последния си за момента студиен запис From Beale Street To Oblivion. Много автобиографично, мамка му. Защо ли? Ами, защото прогресивно, от първия си албум насам, петимата нямат, четете хубаво, НЯМАТ слаб диск. Освен, че са безкомпромисно добри, нямат и много общо между албумите... освен специфичния клъчоиден саунд. Звук, който е на една крачка от това да ти изкара мозъка през темето с нежна експлозия. Дали ще слушаш изтрещелия грууви метъл от ранните тави на бандата, по-късните търсения и почти на един дъх записвани парчета, изскочили от репетиционната или посягаш към последните три диска, пълни с титаничен, ултрамощен пауър-блус-рок или както там може да се нарече сърцатото музикално удоволствие, което ти изпива кръвчицата от колоните, неизменно познаваш и повтаряш едно име – Clutch.
Улица Биейл е някъде по поречието на Мисисипи, в Мемфис, Тенеси. Звъни ли ви звънчето? На тази улица се е родил и изправил онзи магичен полутранс на двата акорда, напушено-пияният глас и тоталната честност и неебателност. Първите клубове, първите сбирки и концерти. Не е родното му място, но е едно от гнездата на блуса такъв, какъвто се засилва в първата половина на миналия век, изплувайки от лоното на танцувалния джаз. А албум, кръстен на тази музикална Мека, който и напълно оправдава заглавието си, може без всичките ми многословия до момента да се опише с една дума – огромен.
Без да имам претенции да съм музикален капацитет, открито и честно заявявам, че Clutch са най-голямата рокенрол група днес. И, да ви кажа, дреме ми на пърдела кой и защо не е съгласен. Аз съм честен, Clutch са честни, а това е рокенрол. Целият диск, всичките песни са абсолютен блус-рок взрив, но с условието Clutch в задачата. Което означава дълбочина, топлина, опиянение, уют, сила, мощ. Ебати редицата асоциации, но е точно така. Гибсъна на Tim Sult, лудницата в класическия рокенрол сет барабани на Jean-Paul Gaster със специфичния си (и типичен за старите блус-рок банди) пространствен звук, думата „Хамънд”, която дори сама по себе си звучи като полет във вечерния виолетов простор някъде високо и широко и френетично-сърцатото пеене на Neil Fallon, извисяващо се навсякъде из записа, е това, човече, няма аналог в музикалната сцена днес. Просто те грабва за топките и те кара да си отвориш ушите като разгонена девойка краката пред лошото момче от махалата. Риф, блус, хамънд, хармоника, мелодия, трип, блус, китара, ръждиво-оранжева мараня, стоп с посока хоризонта, блус, тътнещ ритъм, бутилка кехлибарено уиски. Споменах ли блуса?
Основите са заложени стотина години назад във времето, а днес по тях лети скоростната неуморна машина на петимата от Мериленд. Едновременно сблъсък и сплав между старото и новото, но младежта, за разлика от Елин Пелиновите герои не се изправя срещу патриархалното, а прегръща традициите, отпуска се в калната им прегръдка, за да изкове своето музикално послание и да поднесе туптящото си отроче с гордо изправено чело. Fred’s Worried Blues на легендарния блусар Mississippi Fred McDowell се преражда в епохалното като звучене и като емоционален трясък Electric Worry и дори само това парче да беше в албума, с истинските, честни и до сълзи тежки вибрации, с извезаните писъци на хармониката на Eric Oblander от Five Horse Johnson и плътния глас на Нийл, който сякаш извира от гърдите, само то да беше записано 12 пъти, албумът пак щеше да бъде убийствен. А силните песни всъщност са... всички. И затова обобщавам – може би малко хора го знаят, но го знаят и го чувстват– Clutch са най-голямата рокенрол група. И не им пука за нищо и от нищо, стига музиката да е честна, блуса да пулсира във вените, а рокенрола да зарежда двигателите. Силно, толкова силно, че не мога да приема, че ако имаш душа, Clutch ще те оставят безучастен. I’m not giving you attitude, I just want another drink.
Улица Биейл е някъде по поречието на Мисисипи, в Мемфис, Тенеси. Звъни ли ви звънчето? На тази улица се е родил и изправил онзи магичен полутранс на двата акорда, напушено-пияният глас и тоталната честност и неебателност. Първите клубове, първите сбирки и концерти. Не е родното му място, но е едно от гнездата на блуса такъв, какъвто се засилва в първата половина на миналия век, изплувайки от лоното на танцувалния джаз. А албум, кръстен на тази музикална Мека, който и напълно оправдава заглавието си, може без всичките ми многословия до момента да се опише с една дума – огромен.
Без да имам претенции да съм музикален капацитет, открито и честно заявявам, че Clutch са най-голямата рокенрол група днес. И, да ви кажа, дреме ми на пърдела кой и защо не е съгласен. Аз съм честен, Clutch са честни, а това е рокенрол. Целият диск, всичките песни са абсолютен блус-рок взрив, но с условието Clutch в задачата. Което означава дълбочина, топлина, опиянение, уют, сила, мощ. Ебати редицата асоциации, но е точно така. Гибсъна на Tim Sult, лудницата в класическия рокенрол сет барабани на Jean-Paul Gaster със специфичния си (и типичен за старите блус-рок банди) пространствен звук, думата „Хамънд”, която дори сама по себе си звучи като полет във вечерния виолетов простор някъде високо и широко и френетично-сърцатото пеене на Neil Fallon, извисяващо се навсякъде из записа, е това, човече, няма аналог в музикалната сцена днес. Просто те грабва за топките и те кара да си отвориш ушите като разгонена девойка краката пред лошото момче от махалата. Риф, блус, хамънд, хармоника, мелодия, трип, блус, китара, ръждиво-оранжева мараня, стоп с посока хоризонта, блус, тътнещ ритъм, бутилка кехлибарено уиски. Споменах ли блуса?
Основите са заложени стотина години назад във времето, а днес по тях лети скоростната неуморна машина на петимата от Мериленд. Едновременно сблъсък и сплав между старото и новото, но младежта, за разлика от Елин Пелиновите герои не се изправя срещу патриархалното, а прегръща традициите, отпуска се в калната им прегръдка, за да изкове своето музикално послание и да поднесе туптящото си отроче с гордо изправено чело. Fred’s Worried Blues на легендарния блусар Mississippi Fred McDowell се преражда в епохалното като звучене и като емоционален трясък Electric Worry и дори само това парче да беше в албума, с истинските, честни и до сълзи тежки вибрации, с извезаните писъци на хармониката на Eric Oblander от Five Horse Johnson и плътния глас на Нийл, който сякаш извира от гърдите, само то да беше записано 12 пъти, албумът пак щеше да бъде убийствен. А силните песни всъщност са... всички. И затова обобщавам – може би малко хора го знаят, но го знаят и го чувстват– Clutch са най-голямата рокенрол група. И не им пука за нищо и от нищо, стига музиката да е честна, блуса да пулсира във вените, а рокенрола да зарежда двигателите. Силно, толкова силно, че не мога да приема, че ако имаш душа, Clutch ще те оставят безучастен. I’m not giving you attitude, I just want another drink.
Напомня на: Allman Brothers Band, Mississippi Fred McDowell, Ten Years After, Orange Goblin
Оценка: 
коментари [10]
Коментари по албума 546 2
Включване / Регистрация