Песните в албума:

1. Money Talks
2. Wrong Man
3. Girls Like That
4. Rapture Of The Deep
5. Clearly Quite Absurd
6. Don't Let Go
7. Back To Back
8. Kiss Tomorrow Goodbye
9. MTV
10. Junkyard Blues
11. Before Time began
Deep Purple
Rapture Of The Deep
Година: 2005
Лейбъл: Edel Records
Държава: Англия
http://www.deep-purple.com
Deep Purple са група, която в нашата татковина няма нужда от представяне, така че преминавам направо към същността.

Албумът започва с кратко интро на хамънд орган, накарало ме да се замисля дали все пак John Lord не се е завърнал в групата. Следва мощното вливане на останалите инструменти, водени от грууви звучащата китара на Steve Morse, с риф съмнително напомнящ на тези от последния албум с участието на Richie Blackmore - The Battle Rages On. Следващата Wrong Man е като естествено продължение на откриващата песен или иначе казано същият ритмично - задъхан рифов хард рок.

Заглавната песен Rapture Of The Deep е изградена около ориенталски мотив, нищо ново за групата, нищо ново и за рок музиката и определено противно на заглавието не успя да ме захласне.

Clearly Quite Absurd - спокойна балада с инструментални пасажи звучащи ту тъжно, ту мрачно и за първи път от началото, творбата дава знак, че все пак това не е някой от класическите албумите на Пърпъл. Следва доста скучноватата Don't Let Go, в която единственото заслужаващо отбелязване е основния ала-хендрикс китарен риф. В Вack To Back се чуват спейс-рок моменти в частта с клавирното соло и след още няколко песни, върху които няма да се спирам, албумът завършва с Before Time Began, явяваща се единствената композиция, звучаща "различно" спрямо останалите, без характерните пърпълски клишета и представяща нещо ново, което за съжаление не е толкова добро колкото новото старо от предишните 10 песни.

Новият албум на легендите е пропит с носталгия по-отминалите славни времена от златния период на групата през 70те, което ако не друго, поне гарантира на най-верните им почитателите 55 минути 100% Deep Purple, нещо което може би им е липсвало след Тhe Battle Rages On. За мое огромно съжаление всичко това е за сметка на звучащата по "Блекморски" китара на Steve Morse. Отсъствието на John Lord е толкова незначително, че ако случайно досега не сте знаели за неговото напускане, няма и да го усетите в този албум.

Пожелавам Ви, приятно слушане на поредната доза класически Пърпъл, друг е въпроса, че съм се наслушал на албумите от 70те на групата и едва ли бе нужно да се прави един не толкова добър преразказ на тях. Пътят който групата пое с Purpendicular и Abandon, беше новото и модерно лице на Пърпъл, базиращо се на таланта на Steve Morse и настоящото deja-vu от стария изтъркан и нафталиново звучащ модел, олицетворява по-скоро стремежа на групата да се хареса на старите си фенове, отколкото да намери нови такива, което съпоставяйки почитателите на Стив с хората искащи нов Machine Head е доста добре икономически обосновано.
Напомня на: Deep Purple (The Battle Rages On)
Оценка: 12
коментари [1] 
 
 
© 2003 Booze Project :: This is not the end. It is not even the beginning of the end. But it is, perhaps, the end of the beginning.
Батето