Песните в албума:
1. March Of Mephisto2. When The Lights Are Down
3. The Haunting (Somewhere In Time)
4. Soul Society
5. Interlude I: Dei Gratia
6. Abandoned
7. This Pain
8. Moonlight
9. Interlude Ii: Un Assassinio Molto Silenzioso
10. The Black Halo
11. Nothing Ever Dies
12. Memento Mori
13. Interlude III: Midnight - Twelve Tolls For A New Day
14. Serenade
Американо-норвежкият пауър-прогресив квартет Kamelot вече е все повече пауър отколкото прогресив, а звукът в The Black Halo е осезаемо по-тежкък и мрачен от този в своите предшественици. Песните обаче са професионално и интелигентно аранжирани, има достатъчен брой промени в темпото, темите са развити на няколко нива, а мелодиите са изчистени и звучат естествено и непринудено. Така че и феновете, които харесват повече прогресив лицето на бандата също няма да бъдат разочаровани.
Предишната студийна творба на бандата Epica, без съмнение най-амбициозният проект на групата до момента,беше базирана върху произведението на Гьоте, Фауст, и вискота нравствена цена, която е готов да заплати един човек за примамливите земни блага. The Black Halo продължава развитието на темата, но този път от гледната точка на хората в бандата и техните политически и религиозни виждания, както и на собствения им житейски опит. Освен всичко останало някои теми и мелодии от Epica също намират развитие и в новата тава, което още повече ме навежда на мисълта, че може би Epica II би било по-подходящото заглавие за албума. Така или иначе, въпреки концепцията на творбата и няколото преекспонирани мелодии, атмосферата в The Black Halo е доста различна. Новият албум освен, че е по-тежък и рифов, е като цяло по-разнообразен и емоционално наситен. Трябва да се добави и факта, че в техническо отношение той е старателно полиран до блясък и перфектно изпипан до най-малкия детайл, за което основна заслуга имат Sascha Paeth и Miro, които са продуцирали тавата.
Като гост музиканти се изявяват Jens Johansson (Stratovarius), Simone Simons (Epica) и Shagrath (Dimmu Borgir), който с характерния си глас идеално влиза в ролята на Мефистофел и внася нов и необичаен аспект в музиката на Kamelot.
Като цяло новият студиен албум The Black Halo следва вече добре утъпканата от бандата пътека и нито открива нови музикални хоризонти, нито пък има за цел да го прави. Никой обаче не би могъл да отрече, че Kamelot е една от най-оригиналните истойностни банди на територията на Съединените Щати в последно време, банда която в продължение на 14 години успя да изгради нови стандарти в своя жанр и привлече хиляди нови фенове за металната кауза. Както отбелязах вече The Black Halo не представя нищо революционно или нещо, което да не можем да поставим в определени стилови граници, но пък това е един 100% Kamelot албум, а това, от своя страна, означава и 100% качество.
Влад
Новият, седми пореден студиен албум на американците от Kamelot The Black Halo, излиза две години след своя идеен предшественик Epica. В интерес на истината, тази продукция се очакваше на музикалния пазар още в началото на 2004 г., но издаването и бе отложено поради желанието на групата за допълнително миксиране, мастериране и продуциране на албума. Личното ми очакване за The Black Halo бе противоречиво - от една страна Kamelot в миналото бяха извайвали всепризнати шедьоври като Karma, най-силният им албум досега според множество от критици и фенове,едно изключително постижение в областта на епичния и героичния метъл. Но от друга страна, последният им албум Epica, въпреки неотричаните си достойнства, беше залитнал прекалено силно към псевдооригиналността (визирам показно класическата концепция на висок стил, взаимствана бегло от Гьотевия Фауст) и осезаемите комерсиални забежки в цялостното звучене и оформление на албума. И така, нека да се потопим в звуковата феерия, създадена от квинтета и да видим дали ще открием нов шлифован диамант или ще останем с празни надежди.
Историята продължава концептуалното си развитие - както и в творбата на Гьоте, тук се докосваме до тъмната страна на главния герой Ariel. Присъствието на антагониста Mephisto ни пренася в по-мрачните моменти от сагата. Не мога да кажа обаче, че след изчитане и изслушване на текстовете останат в някакъв особен възторг - американците до голяма степен бягат от оригиналната история и така се загубва до голяма степен въздействието на литературния шедьовър.
На първо място се спирам на цялостното усещане, което породи албумът у мен. Ясно е, че като наследник на Epica в музикално отношение, The Black Halo е логично дапритежава много от неговите качества, но чутото надмина всякакви очаквания. За съжаление имам предвид не само по-тежкият пауър стил, обогатен с редица красиви оркестрални части (развиващ пътя от миналия албум), но и множеството елементи, които са изцяло взаимствани.
Като се заслушам по-вниманателно във вокалните партии, откривам , че гласът на Roy Khan наистина звучи мелодично, плътно и богато (както винаги, мога да вметна съвсем безпристрастно) но пък усещането че го слушам отново в песните от Epica не можа да ме напусне. В припевите се използа познатата формула с наслагване на вокални линии за създаване на епично настроение, която бе приемливо експоатирана и в предишния албум, но вече взе да ми поомръзва. В две от песните - March Of Mephisto и Memento Mori - се дочува и граченето на Shagrath, гост вокалистът от Dimmu Borgir, от чието присъствие лично очаквах много повече. Това може да се счита за неправилно решение при продуцирането, защото той почти не се забелязва в общо около едноминутното(!) си участие. Личното ми мнение е, че негова по-солидна изява единствено би допринесна за разнообразието, това което най-много липсва на продукцията на Kamelot.
За дежа ву усещането спомага и инструменталния бекграунд - китарите са бързашки, не особено сложни, но създават добра атмосфера, стига да не бяха толкова еднообразни. На места те наистина звучат малко по-твърдо, отколкото в Epica, но като цяло няма нищо новаторско или запомнящо се в соловите части. Басът е приемлив като звук - плътен, чист и ясен - но тези качества се дължат най-вече на доброто продуциране от страна на Sascha Paeth, а не на някакви върховни попадения, тъй като той също не блести с нещо особено. Използването на симфоничен оркестър в пауър албум е рискован ход, тъй като единстено в чисто класически готик и симфоник песни (Epica - Feint, After Forever - Eccentric, Xandria - Ravenheart) може да се усети цялото му могъщество и великолепие, без да се дразни слушателя за липсващото метъл звучене. Тук Kamelot са достигнали до приемлив компромис, тъй като изпълненията на пиано, валдхорна и цигулга спомагат за постигане на интересен фон в опредделени моменти. Накрая ще се спра поотделно на песните в албума.
March Of Mephisto - отварящата композиция е една от най-динамичните и запомнящи се в тавата. Shagrath, изяваващ се с гласа на антагониста Mephisto, перфектно създава атмосфера на агресивност и осезаемо се усеща тропота на маршируващата армия във фона. Ударното начало преминава в умерено бърза песен със запомняща се вокална част. в края на композицията има прилично китарно соло с интересни барабани.
When The Lights Are Down - твърди китари, които оформят епичен и агресивен фон за вокалите, мелодични и грабващи, характерни за Khan (и както отбелязах звучащи адски подобно на Epica). Като цяло обаче песента има доста допирни точки със скорострелни парчета от миналия албум като Center Of The Universe.
Haunted - малко по-спокойна песен, идваща след първите две ударни композиции. Прецизни и интригуващи китари (отново навяващи спомени с песни като On The Coldest Winter Night). Естествено в подкрепа на Khan зазвучава за секунди и ефирния женски глас на Simone Simons от холандските готик метъли Epica, която украсява песента и я прави по-подходяща за широката аудитория.
Soul Society - песента, която трябваше първоначално да е "кръстница" на албума. В далечината се чуват смеещи се гласове, които контрастират на напрегнатото начало. Агресивни китари, епично оформен припев и привидно сурови вокали. В средата има и минорна част с нови гласове, които шепнят и се кикотят.
Intrelude I - позната интерлюдия, която звучи като повечето интрота на готическите албуми. Разнообразни бекграунд шумове, шепот и глас, които припява на латински.
Abandoned - първото баладично парче в албума. Меки, мелодични вокали, осезаеми калвири и женски глас с вокална линия, която до болка прилича на преработен вариант от Helena's Theme. Напрегнатата средна част с плътен, запомнящ се инструментал. Аутро на песента с дъжд и гръмотевици...
This Pain - ...които неусетно преливат в следващата композиция. Кратко лирично начало и сравнително стандартна инструментална част. Парчето с нищо не се отличава - характерни вокали, мелодичен фон - и бързо се слива в общото усещане. В края има опит за създаване на атмосферичност с виещи вълци и духащи ветрове.
Moonlight - една от най-любопитните песни в албума. Рифове, които подхождат прекрасно на коя да е песен на Korn от ерата на Follow The Leader. Вокалите на Кhan обаче са толкова шлифовани и приличащи на предишните, че започват да омръзват като звучене. За разнообразие има използвани акустични катари.
Interlude II - най-добрата интерлюдия, която лично асоциирам с испанските народни песни и танци, както и донякъде с циганската атмосфера, заради жената, която говори.
The Black Halo - заглавната песен наистина грабва с ударно начало и едни от-най запомнящте се водещи вокали (най-интересни, заедно с изпълнението в първото парче). Средна част с използвани хорове, съчетана със скорострелен инструментал. Прекалено познат финал.
Nothing Ever Dies - бърза и скучна песен, която ако се чуе сама, би била оценена високо, но след десетина изслушани вече подобни композиции, вече започва да омръзва. Същите вокали, сходен инструментал, който прилича дотолкова на нещата от Epica, че ми омръзва да търся сравнения и да перифразирам вече използвани фрази.
Memento Mori - ...в началото реших, че Kamelot са спазали любимата си формула четири бързи песни + една интерлюдия + една балада, за да се получи композиция номер дванадесет. За разлика обаче от безкрайно повтарящите се агресивни, бързи парчета, този път американците изненадват приятно. Привидната балада преминава в интересна и запомняща се песен с множество прогресив елементи. Тук се чува своеобразната кулминация в албума с наслагването на гласовете на Khan, Shagrath и Simone Simons. Атмосферата допълнително се обогатява с хорови изпълнения, резки смяни на настроението и в музикално отношение тази песен е най-интересният момент от албума, не само защото бандата рядко прави деветминутни саги от подобен тип.
Serenade - затварящо парче в средно темпо и леко необичайни вокали.
Георги
Предишната студийна творба на бандата Epica, без съмнение най-амбициозният проект на групата до момента,беше базирана върху произведението на Гьоте, Фауст, и вискота нравствена цена, която е готов да заплати един човек за примамливите земни блага. The Black Halo продължава развитието на темата, но този път от гледната точка на хората в бандата и техните политически и религиозни виждания, както и на собствения им житейски опит. Освен всичко останало някои теми и мелодии от Epica също намират развитие и в новата тава, което още повече ме навежда на мисълта, че може би Epica II би било по-подходящото заглавие за албума. Така или иначе, въпреки концепцията на творбата и няколото преекспонирани мелодии, атмосферата в The Black Halo е доста различна. Новият албум освен, че е по-тежък и рифов, е като цяло по-разнообразен и емоционално наситен. Трябва да се добави и факта, че в техническо отношение той е старателно полиран до блясък и перфектно изпипан до най-малкия детайл, за което основна заслуга имат Sascha Paeth и Miro, които са продуцирали тавата.
Като гост музиканти се изявяват Jens Johansson (Stratovarius), Simone Simons (Epica) и Shagrath (Dimmu Borgir), който с характерния си глас идеално влиза в ролята на Мефистофел и внася нов и необичаен аспект в музиката на Kamelot.
Като цяло новият студиен албум The Black Halo следва вече добре утъпканата от бандата пътека и нито открива нови музикални хоризонти, нито пък има за цел да го прави. Никой обаче не би могъл да отрече, че Kamelot е една от най-оригиналните истойностни банди на територията на Съединените Щати в последно време, банда която в продължение на 14 години успя да изгради нови стандарти в своя жанр и привлече хиляди нови фенове за металната кауза. Както отбелязах вече The Black Halo не представя нищо революционно или нещо, което да не можем да поставим в определени стилови граници, но пък това е един 100% Kamelot албум, а това, от своя страна, означава и 100% качество.
Влад
Новият, седми пореден студиен албум на американците от Kamelot The Black Halo, излиза две години след своя идеен предшественик Epica. В интерес на истината, тази продукция се очакваше на музикалния пазар още в началото на 2004 г., но издаването и бе отложено поради желанието на групата за допълнително миксиране, мастериране и продуциране на албума. Личното ми очакване за The Black Halo бе противоречиво - от една страна Kamelot в миналото бяха извайвали всепризнати шедьоври като Karma, най-силният им албум досега според множество от критици и фенове,едно изключително постижение в областта на епичния и героичния метъл. Но от друга страна, последният им албум Epica, въпреки неотричаните си достойнства, беше залитнал прекалено силно към псевдооригиналността (визирам показно класическата концепция на висок стил, взаимствана бегло от Гьотевия Фауст) и осезаемите комерсиални забежки в цялостното звучене и оформление на албума. И така, нека да се потопим в звуковата феерия, създадена от квинтета и да видим дали ще открием нов шлифован диамант или ще останем с празни надежди.
Историята продължава концептуалното си развитие - както и в творбата на Гьоте, тук се докосваме до тъмната страна на главния герой Ariel. Присъствието на антагониста Mephisto ни пренася в по-мрачните моменти от сагата. Не мога да кажа обаче, че след изчитане и изслушване на текстовете останат в някакъв особен възторг - американците до голяма степен бягат от оригиналната история и така се загубва до голяма степен въздействието на литературния шедьовър.
На първо място се спирам на цялостното усещане, което породи албумът у мен. Ясно е, че като наследник на Epica в музикално отношение, The Black Halo е логично дапритежава много от неговите качества, но чутото надмина всякакви очаквания. За съжаление имам предвид не само по-тежкият пауър стил, обогатен с редица красиви оркестрални части (развиващ пътя от миналия албум), но и множеството елементи, които са изцяло взаимствани.
Като се заслушам по-вниманателно във вокалните партии, откривам , че гласът на Roy Khan наистина звучи мелодично, плътно и богато (както винаги, мога да вметна съвсем безпристрастно) но пък усещането че го слушам отново в песните от Epica не можа да ме напусне. В припевите се използа познатата формула с наслагване на вокални линии за създаване на епично настроение, която бе приемливо експоатирана и в предишния албум, но вече взе да ми поомръзва. В две от песните - March Of Mephisto и Memento Mori - се дочува и граченето на Shagrath, гост вокалистът от Dimmu Borgir, от чието присъствие лично очаквах много повече. Това може да се счита за неправилно решение при продуцирането, защото той почти не се забелязва в общо около едноминутното(!) си участие. Личното ми мнение е, че негова по-солидна изява единствено би допринесна за разнообразието, това което най-много липсва на продукцията на Kamelot.
За дежа ву усещането спомага и инструменталния бекграунд - китарите са бързашки, не особено сложни, но създават добра атмосфера, стига да не бяха толкова еднообразни. На места те наистина звучат малко по-твърдо, отколкото в Epica, но като цяло няма нищо новаторско или запомнящо се в соловите части. Басът е приемлив като звук - плътен, чист и ясен - но тези качества се дължат най-вече на доброто продуциране от страна на Sascha Paeth, а не на някакви върховни попадения, тъй като той също не блести с нещо особено. Използването на симфоничен оркестър в пауър албум е рискован ход, тъй като единстено в чисто класически готик и симфоник песни (Epica - Feint, After Forever - Eccentric, Xandria - Ravenheart) може да се усети цялото му могъщество и великолепие, без да се дразни слушателя за липсващото метъл звучене. Тук Kamelot са достигнали до приемлив компромис, тъй като изпълненията на пиано, валдхорна и цигулга спомагат за постигане на интересен фон в опредделени моменти. Накрая ще се спра поотделно на песните в албума.
March Of Mephisto - отварящата композиция е една от най-динамичните и запомнящи се в тавата. Shagrath, изяваващ се с гласа на антагониста Mephisto, перфектно създава атмосфера на агресивност и осезаемо се усеща тропота на маршируващата армия във фона. Ударното начало преминава в умерено бърза песен със запомняща се вокална част. в края на композицията има прилично китарно соло с интересни барабани.
When The Lights Are Down - твърди китари, които оформят епичен и агресивен фон за вокалите, мелодични и грабващи, характерни за Khan (и както отбелязах звучащи адски подобно на Epica). Като цяло обаче песента има доста допирни точки със скорострелни парчета от миналия албум като Center Of The Universe.
Haunted - малко по-спокойна песен, идваща след първите две ударни композиции. Прецизни и интригуващи китари (отново навяващи спомени с песни като On The Coldest Winter Night). Естествено в подкрепа на Khan зазвучава за секунди и ефирния женски глас на Simone Simons от холандските готик метъли Epica, която украсява песента и я прави по-подходяща за широката аудитория.
Soul Society - песента, която трябваше първоначално да е "кръстница" на албума. В далечината се чуват смеещи се гласове, които контрастират на напрегнатото начало. Агресивни китари, епично оформен припев и привидно сурови вокали. В средата има и минорна част с нови гласове, които шепнят и се кикотят.
Intrelude I - позната интерлюдия, която звучи като повечето интрота на готическите албуми. Разнообразни бекграунд шумове, шепот и глас, които припява на латински.
Abandoned - първото баладично парче в албума. Меки, мелодични вокали, осезаеми калвири и женски глас с вокална линия, която до болка прилича на преработен вариант от Helena's Theme. Напрегнатата средна част с плътен, запомнящ се инструментал. Аутро на песента с дъжд и гръмотевици...
This Pain - ...които неусетно преливат в следващата композиция. Кратко лирично начало и сравнително стандартна инструментална част. Парчето с нищо не се отличава - характерни вокали, мелодичен фон - и бързо се слива в общото усещане. В края има опит за създаване на атмосферичност с виещи вълци и духащи ветрове.
Moonlight - една от най-любопитните песни в албума. Рифове, които подхождат прекрасно на коя да е песен на Korn от ерата на Follow The Leader. Вокалите на Кhan обаче са толкова шлифовани и приличащи на предишните, че започват да омръзват като звучене. За разнообразие има използвани акустични катари.
Interlude II - най-добрата интерлюдия, която лично асоциирам с испанските народни песни и танци, както и донякъде с циганската атмосфера, заради жената, която говори.
The Black Halo - заглавната песен наистина грабва с ударно начало и едни от-най запомнящте се водещи вокали (най-интересни, заедно с изпълнението в първото парче). Средна част с използвани хорове, съчетана със скорострелен инструментал. Прекалено познат финал.
Nothing Ever Dies - бърза и скучна песен, която ако се чуе сама, би била оценена високо, но след десетина изслушани вече подобни композиции, вече започва да омръзва. Същите вокали, сходен инструментал, който прилича дотолкова на нещата от Epica, че ми омръзва да търся сравнения и да перифразирам вече използвани фрази.
Memento Mori - ...в началото реших, че Kamelot са спазали любимата си формула четири бързи песни + една интерлюдия + една балада, за да се получи композиция номер дванадесет. За разлика обаче от безкрайно повтарящите се агресивни, бързи парчета, този път американците изненадват приятно. Привидната балада преминава в интересна и запомняща се песен с множество прогресив елементи. Тук се чува своеобразната кулминация в албума с наслагването на гласовете на Khan, Shagrath и Simone Simons. Атмосферата допълнително се обогатява с хорови изпълнения, резки смяни на настроението и в музикално отношение тази песен е най-интересният момент от албума, не само защото бандата рядко прави деветминутни саги от подобен тип.
Serenade - затварящо парче в средно темпо и леко необичайни вокали.
Георги
Напомня на: Epica, Conception, After Forever
Оценка: 
коментари [1]
Коментари по албума 333 2
Включване / Регистрация