Tool

Как да опишеш нещо много хубаво и много силно на емоционално ниво в личен аспект? Как да предадеш с думи съвсем физическите удари от напиращите в гърдите чувства? Как да облечеш в говорима реч, нещо което се усеща посредством всички възприятия плюс на няколко други нива? Дето вика Ваньо, “Как да опишеш секса? То хубаво не, ами много такова хубаво”.

Tool въздействат малко по-така на “туулажийтье”, не точно както при меломаните, които просто харесват музиката им. Докато слушам(е) дисковете на бандата има нещо дето е вътре в мен и теб и като чуем познатите тонове, то напира да ни съдере и да ни освободи от земната ни черупка, да ни избие през зърната, ноздрите и очите, всепоглъщащо. Е, наживо е и всепомитащо. Защото хората, отговорни за този микрокосмос от усещания в теб, свирят пред очите ти, свирят по техния начин, без лидер на сцената, пръснати из нея, останали те самите като фон на музиката си. Всичко, което човек изживява на събитие като концерт на една от най-важните групи в музикалния му свят е твърде лично, силно персонално. Оттук поемам в първо лице, макар да нямам никаква идея как точно е изглеждало лицето ми снощи.

Повечето от нас се бяхме пръснали в различни посоки из залата. Аз бях на трибуните от дясната страна на сцената и чаках, поуморен от пътя, бирите и тихото благоговение, в което се потапям винаги, когато стъпя в Белград, защото всеки път се влюбвам в града и хората му. Седя и се отпускам, разливам се на седалката и си превъртам лентата от деня, от миналата нощ, връщам се на незначителни детайли и занимавам въображението си с приятни илюзии, когато без предупреждение светлините угасват, а от колоните зазвучава въвеждащ шум. Неусетно съм станал, приковал очи в сцената, забравил, че съм в друга държава, просто един от около четирите хиляди зрители. Връхлетя ни Jambi. Тук вече ми се губи. В един момент осъзнах, че съм изпънал ръце напред в юмруци и съм извел тялото си ведно с безспирен вик... Не, перверзно ми е да пиша за това. Някак все едно да споделиш мастурбацията... Крещях, докато имах въздух в дробовете, размахвах ръце, виждах и други да живеят точно този кадър, някои го попиваха, хванали глави с ръце, вперили поглед в пъстрите светлини и концептуални мотиви от творбите на Alex Grey, трети седяха и пееха... Ей така са ми останали само фрагменти, откъси от всичко около мен, които попивах несъзнателно, докато слушах наживо Forty-Six & 2 и Stinkfist първата песен, която изобщо чух на Tool, нещо отново твърде отдавна, станало почти органически цяло с мен. Групата за пореден път подчертава именно, че е група, съвкупност от музиканти, творци, свирещи в унисон, за да дадат емоцията си на всички, без вожд, без гуру. Maynard е в дъното на сцената, гротескно гърчещ се силует на фона на първия от четирите прожекционни екрана. Барабаните на Danny са по-напред и виждам бясните му удари, интимният му акт с кожите и чинелите по време на Rosetta Stoned, а лазерите и прожекторите осветяват спорадично ту Adam, ту Justin. Освен визията има и един друг аспект и ниво на въздействие при концерт на Tool – влиянието на силата на звука, особено когато е така чист, както беше снощи в зала “Пионер”. Усилен е почти до предела на човешката търпимост, всеки инструмент те пипа точно там, където трябва да барне, за да отвинти колкото се може кранчета и шайби и вътрешното ти “аз” да излети навън с вой и искри в очите. Лес Пол-ът на Adam е най-прекрасната насилствена интервенция спрямо възприятията ми, високите тонове в импресионистичните пасажи на песните, удължени за повече ефект изстъргват клея от мозъчната кора и някъде в тила ми започва да звъни будилник. Вече е време за потоп. Удавен съм в музиката и в себе си и избухвам напълно, когато засвирват Lateralus ръцете ми са изопнати а гърдите ми ще се пръснат от всичко, което наплива в мен. Не издържах, хвърлих тениската, развиках се и от силния емоционален тласък очите ми се напълниха със сълзи. Когато групата се сбогува с публиката си, вече бях загубил представа за време, мислех че съм бил в залата половин ден. А Tool ни изпратиха с Vicarious. Нямах вече сили да се мятам като риба в мрежа и ревях лириките със сетни останали сили. И когато всичко свърши, вътрешната ми батерия също се предаде, трябваше да седя и да осмисля това, което току що бях преживял. Пожелавам на всеки да изпита силните емоции от живия досег с любима група. Чувството може да се изрази най точно с вик, сълзи и изтръгване на гръдния кош и демонстративно разпиляване на ребрата околовръст. След това лягаш и припадаш. God damn, shit the bed!