Vaya Von Dios

Едва ли сте очаквали да прочетете репортаж за концерт на Vaya Con Dios точно на този сайт, но така е - животът поднася изненади. Пък и защо не, след като музиката се дели предимно на хубава и не толкова, а Vaya Con Dios правят от по-хубавата.

Първите ми впечатления от тази белгийска група, имаща за лице фронтдамата Dani Klein датират от пуберските ми години и песните, които тогава въртяха по радио Хоризонт. Името Vaya Con Dios окончателно се запечата в моето съзнанието след като чух едно интервю, в което вокалистката разказваше за началните години на групата, съвпадащи с бума на електронните барабани и за това как продуцентите се опитвали всячески да ги убедят в нуждата и те да прибегнат до тяхната употреба. Триото обаче твърдо държало на своето и до ден днешен звукът на бийтовете им е изцяло акустичен. Доста показателна история впрочем, за периодите, през които групата е минала.

Днес обаятелната Dani Klein е единствената останала от първоначалния състав, но не бива да си създаваме нагласата за едноличен проект; поне симбиозата между останалите музиканти и нейния глас, която наблюдавахме на 9 юни в НДК говори за едно ползотворно музикално сътрудничество.

Въпросната вечер, Зала 1 се пръскаше по шевовете - допълнително пуснатите билети за правостоящи бяха светкавично допълнително изкупени, което говори за големия интерес относно мероприятието или както обича да казва продавачката от билетния център: 'Съжалявам, интересът е голям.' Сцената беше семпло аранжирана като за декори служиха висящи от тавана пана, приемащи цвета, който прожекторите им определят. Така, без особени специални ефекти се създаваше уютна атмосфера, разнообразна в своите нюанси. Осветлението също беше в подобен стил - нито един прожектор не помръдна, сменяха се само цветовете и осветените места на сцената.

Първи на нея излязоха четиримата музиканти и се настаниха зад акустичното пиано, контрабаса, комплекта барабани, а къдрокосият китарист си взе китарата, която периодично сменяше с акустична и обратно. Почти веднага след това излезе и основното действащо лице - Dani Klein, облечена възможно най-семпло в черен панталон и бяла риза. Така, без грам помпозност, Vaya Con Dios откриха концерта.

Въпреки обявеното като акустично шоу, което предразполага към по-камерен звук цялостната аудио картина се оказа достатъчно пъстра и наситена, а гласът на Dani изпъкваше още по-добре. Но не бе само гласът ами и присъствието на фронтдамата (фактически зряла жена в най-хубавия смисъл на думата). Поведението й на сцената излъчваше естествено спокойствие, комбинирано с топла самоувереност и аз се чувствах по-скоро като в някой шикозен бар независимо физическото си присъствие в триумфалната зала на родния соц - най-подходящото място за културни концерти от подобен характер у нас. Дебелите струни на контрабаса, дали опъвани с пръсти или погалвани от лъка, не един или два пъти привикваха в съзнанието ми картини от великолепния Twin Peaks. Познати и непознати песни зазвучаха с леко променен аранжимент, а начинът по който изглеждаше сцената в почти всеки момент плачеше да бъде изтипосан на снимка. Като всеки уважаващ себе си творец Dani не се поколеба в една от първите паузи между песните да отправи молба за изгасянето на страничните светлини около сцената, които й разкривали кухненски интериор - доста вдъхновяваща гледка предполагам. Разбира се, искането не беше удовлетворено в кратък срок, а по време на следващата песен и в резултат на няколко напомнящи на организаторите жеста за кои точно светлини става въпрос. Харесвам аз такива хора, които не са склонни на компромиси със своето изкуство. Сърцето ми се стопли и от витаещия във въздуха близък контакт между група и публика. За конкретен пример посочвам момента, когато насред настъпилата тишина между две от песните, ясен глас от публиката се провикна 'I love you', при което последва моменталния отговор 'I love you too'. Без нотка фалш, не забравяйте тази подробност. Паузите наместо рутинни реплики, често бяха запълвани от кратки разкази, представящи следващата песен. Бяха отправени благодарности към ромския етнос за музикалното му наследство, което се оказало основно вдъхновение за Dani Klein. Повдигнат бе и чувствителният въпрос за световната еманципация на жените и предразсъдъците по тази тема, а думите бяха винаги толкова добре подбрани и естествени, че да не предизвикат дразнещо чувство у лицата в залата склонни към расизъм и/или сексизъм. Не знам аз само защо и политиците не го могат този номер? Една от двете изцяло нови песни Love Is беше посветена на любовта, но не тази изтърканата, която носи болка и тъга, а на всичко хубаво, което произтича от нея. What's A Woman звучеше значително по-ведро от студийния оригинал, а след продължително ръкопляскане в искане на втори бис, цялата зала беше на крака докато пространството се огласяваше от танцувалната Nah Neh Nah, сложила и завършек на музикалната вечер в Двореца на Културата. Под нестихващите аплодисменти групата се оттегли, а жената на вечерта си тръгна освен с всичко друго и с множество рози, както и с подарък от почитателка.

Хубаво е, когато отидеш на концерт с високи предварителни изисквания и си тръгнеш с още по-приятно чувство от това, с което си отишъл. Един от не толкова честите такива моменти за мен бе въпросният концерт на Vaya Con Dios в София.

^{Снимки: Елена Ненкова, Dany Willems}