Кайно Йесно Слонце

Чаках с нетърпение вечерта на 12 февруари. Причината беше концертът на Кайно Йесно Слонце, организиран от Емо и Gorgon. Мястото на събитието беше рок бар Fans, а феновете бяха много. За който не е запознат с музиката на етно-ембиънт формацията, е хубаво да научи, че тя е проект на Веселин Митов, един от основните хора в Исихия. Но в Кайно Йесно Слонце той дава свобода на по-първично звучене, на атмосферични мотиви, умело съчетани с гайдата и автентичното, народно звучене. И, имайки се предвид, че това беше първо излизане на групата на сцена, интересът беше особено голям.

Някъде към 19.30 в клуба беше започнало да става доволно тъпкано, мяркаха се познати физиономии, постепенно навалицата от хора подсказа, че трябва да вземем по-челни позиции и си пробихме леко път към малката сценичка. Веднага стана ясно, че заведението е твърде малко да събере хората, които искаха да видят концерта. Така отвън останаха десетки почитатели, които трябваше разочаровани да тръгнат обратно към дома. Разбра се и че специалното издание от два диска на албума Elohim Neva Senzu няма да бъде достъпно в деня на концерта, който всъщност го промотираше. Но пък на импровизирания щанд на Corvus Records имаше много интересен мърчъндайз като тениски на групата и актуални дискове от каталога на фирмата (имаше го все пак и въпросният албум, но в масовата версия).

В един момент на сцената един по един излязоха Тони (перкусии), Тони (китари) и Весо (духови инструменти и вокали). И плавно се потопихме в импровизираното музикално пътешествие на Кайно Йесно Слонце. Оказа се, че пътешествието наистина ще бъде само музикално, след като се разбра, че опънатия бял екран ще си остане празен, поради проблеми с техниката и обещаните прожекции отпаднаха от шоуто. Което не беше малък пропуск за всички, които нямаха поглед към сцената и се налагаше да зяпат теметата на хората около себе си. И това беше основният проблем на събитието. Едва двайсетина души (тези, които бяхме непосредствено пред сцената) можехме да наблюдаваме изпълнението на музикантите, тъй като просто от никъде другаде в бара няма видимост при пълно заведение. А то беше пълно и с групи хора, които явно нямаха никаква представа къде са и защо изобщо се намират там. Разговорите на висок глас не секнаха през цялото време, кудкудякане на хуманоидни кокошки, наздравици, крясъци на безмозъчни метълисти (SLAYEEERRR, подхванато някъде около входа) и псевдоинтелектуални разговори на персони, отишли там само защото е модерно да си ъндърграунд, без да правят разлика между дудук и кавал. А се надявах на продължение на концерта на Исихия и Мизар отпреди две години, организиран отново от Gorgon, но в далеч по-подходящия театър на Армията. Уви! Никой от присъстващите не си даде сметка, че музиката е спокойна, меланхолична, магическа и основно тиха. И за да се чува навсякъде, трябва да се пази тишина. Но родният фен явно не е свикнал да си мълчи на културни мероприятия, а да изтъква простотията си пред евентуалната публика. Така че при евентуално организиране на подобно събитие, организаторите трябва да се замислят за пригодна за целта зала.

Но, като изключим неадекватното място и още по-малко адекватните зрители, концертът беше невероятен за тези, които успяха да му се насладят. Чист и хубав звук, ефектно аранжирана сцена, на която хаотично бяха разпилени автентичните и странни инструменти (мога да се закълна, че един определен елемент от ударната секция беше всъщност стара печка с метални перки) и топли, земни светлини от прожекторите. Композициите бяха всъщност импровизации, базирани на мелодиите от двата албума на групата, но сякаш вплетени в една безконечна балканска приказка за земята, за пръстта, за смърт и радост, за душата на древен народ. Разнообразен, разпилян ритъм откъм перкусиите, музикален фон от няколко поддържащи тона откъм китарата, а върху тях гравиран, вплетен като нишките на родопско одеяло, гласът на Веско и тежкият плач на гайдата. Музиката ту заглъхваше до монотонен шепот и нежно галене на инструментите, ту се извисяваше глас от нивото на коленете ни (и тримата бяха седнали в полукръг в десния край на сцената) и гайдата отново подхващаше своята песен. Така някак неусетно се изниза повече от час, концертът приключи и хората, сякаш откъснати от протяжен унес се заблъскаха напред-назад в препълненото помещение.

След концерта момчетата от Кайно Йесно Слонце спираха да си поговорят с публиката, да раздадат автографи и постепенно се сляха с тълпата. Тук е и момента да благодаря на Веселин Митев за вълшебното изживяване и за оригиналния подпис, който ми остави на стария самиздат Реквием за Белия Вятър. Скромен, истински, откровен и необикновен. Пожелавам и на него, и на феновете му да се срещаме по-често на концерти. Защото това е хубавата балканска музика и имаме нужда да ни се напомня къде точно са корените ни.

^{* Снимки: Corvus}